— Интересно.
— Всички сме склонни да ставаме жертви на убеждението, че
— Схванах идеята.
— Това е просто началото, едва докосва повърхността. Умът е всъщност купчина противоречия и конфликти. Лъжем, за да накараме другите да ни вярват. Крием истинската си същност в търсене на близост. Преследваме щастието по такъв начин, че в крайна сметка го прогонваме. Когато грешим, най- силно настояваме, че сме прави.
Мелъри се бе захванал сериозно да излага програмата си и говореше енергично и с дар слово. Дори в тази стресова ситуация тя успяваше напълно да ангажира вниманието му.
— Оставам с впечатлението — намеси се Гърни, — че говориш за някаква лична болка, а не просто за общочовешко състояние.
Мелъри кимна бавно.
— Няма по-силна болка от тази в тялото ти да живеят двама души.
Глава 16
Краят на началото
У Гърни пак се появи некомфортното чувство, което идваше и си отиваше от първото посещение на Мелъри в Уолнът Кросинг насам. Сега осъзна разочаровано, че чувството е всъщност копнеж деянието да е извършено, да има местопрестъпление, което да бъде щателно претърсено и проучено, измерено и начертано на схема; да се съберат, анализират и идентифицират отпечатъци от пръсти и стъпки, косми и нишки; да се разпитат свидетели, открият заподозрени, проверят алибита, разследват взаимоотношения, да се намери оръжието и да се изследват куршумите. Никога преди не се бе оказвал замесен в такъв дразнещ и неясен от правна гледна точка случай, при който да има толкова пречки за нормалните процедури.
Докато шофираше в планината от института надолу към селото, разсъждаваше върху страховете, които се съревноваваха у Мелъри — от една страна, отмъстителен преследвач, а от другата — намеса на полицията, която би отблъснала клиентите му. Убеждението на Мелъри, че лекарството би било по-опасно от болестта, превръщаше ситуацията в патова.
Чудеше се също дали Мелъри знае повече, отколкото казва. Дали помнеше нещо, сторено в далечното минало, което би могло да е причина за настоящата кампания от инсинуации и заплахи?
Знаеше ли доктор Джекил какво е извършил господин Хайд?
Темата на лекцията на Мелъри — две воюващи съзнания в едно тяло — заинтересува Гърни по други причини. Тя отговаряше на собствената му представа, придобита през годините и подновена наскоро чрез опитите му в сферата на изкуството, със снимките на престъпници: че раздвоението на душата често се забелязва в лицето и най-вече в очите. Отново и отново си припомняше лица, които бе виждал и които бяха всъщност две, заключени в едно. Този феномен много по-лесно се наблюдаваше на снимка. Всичко, което трябваше да направи човек, бе да покрие едната половина на лицето с лист хартия през средата и по продължение на носа, така че да се вижда само едното око. После да нахвърля описание на личността, която се разкрива отляво, и на онази вдясно. Бе удивително доколко се различаваха тези характеристики. В едната си половина човек можеше да изглежда спокоен, толерантен и мъдър — а в другата — злопаметен, манипулативен и студен. В тези лица пустотата бе пронизана от единствен проблясък на злата умисъл, водеща до убийство. И много често този проблясък го имаше само в едното око, не и в другото. Вероятно когато срещнеш някого на живо, не си в състояние да възприемеш и съчетаеш противоположните характеристики, разкривани от двете очи. Сигурно разликите са почти незабележими. Но на снимка бе невъзможно да ги пропуснеш.
Гърни си спомни фотографията на Мелъри на корицата на книгата му. Отбеляза си наум да погледне по- добре очите, като се прибере. Също така се сети, че трябва да върне обаждането на Соня Рейнолдс — онова, за което Маделайн му бе съобщила с лед в гласа. Така че на няколко километра от Пиъни той отби на парче покрита с чакъл и обрасла с бурени земя, което отделяше шосето от река Езоп, извади мобилния си телефон и набра номера на галерията на Соня. След четири позвънявания спокойният й глас го подкани да остави съобщение, когато пожелае.
— Соня, Дейв Гърни е. Знам, че ти обещах портрет тази седмица, и се надявам да ти го донеса в събота или поне да ти пратя на имейла графичния файл, така че да можеш да разпечаташ примерно копие. Почти е завършен, но още не съм напълно доволен. — Той замлъкна, когато осъзна, че гласът му е спаднал в долния, по-нежен регистър, който неволно използваше при разговор с привлекателна жена — навик, на който Маделайн му бе обърнала внимание. Прокашля се и продължи: — Същността на това изкуство е характерът. Трябва от пръв поглед да личи, че лицето е на убиец и особено важни са очите. Върху тях работя сега и те ми отнемат толкова време.
Чу се прещракване и прозвуча гласът на Соня. Беше останала без дъх:
— Дейвид, тук съм. Не успях да вдигна навреме, но чух какво каза. Разбирам напълно, че искаш да стане както трябва. Ще е наистина чудесно, ако успееш до събота. В неделя има фестивал и в галерията ще дойдат много хора.
— Ще се постарая. Вероятно ще съм готов късно следобед.
— Идеално! Ще затворя в шест, но ще остана на работа още около час. Ела тогава. Ще имаме време и да поговорим.
Направи му впечатление, че гласът на Соня караше всичко да звучи като сексуално предложение. Естествено, осъзнаваше, че интерпретира нещата твърде свободно и използва повече въображение, отколкото предполагаше ситуацията. Също така знаеше, че е твърде глупав, по дяволите!
— Шест часа е добре — чу се да казва, макар чудесно да помнеше, че офисът на Соня с големите дивани и меки килими е обзаведен по-скоро като личен кабинет, отколкото като място за работа.
Прибра телефона и остана загледан в покритата с трева долина. Както обикновено, гласът на Соня бе нарушил хода на рационалните му мисли, умът му прескачаше от тема на тема като топче за пинг-понг. Твърде удобният и уютен офис на Соня; безпокойството на Маделайн; невъзможността някой да знае
