Джон Вердън
Намисли си число
Част първа
Фатални спомени
Глава 1
Полицейско изкуство
Джейсън Стрънк беше — откъдето и да го погледнеш — незначителен човек. Приблизително на скучните трийсет години, почти невидим за съседите си, а очевидно и безмълвен. Никой не можеше да се сети за нищо конкретно, което да е казал някога. Не бяха сигурни дали изобщо е проговарял. Възможно беше да им е кимал или пък да е казвал „Здравейте“, дори да е промърморвал някоя дума. Трудно бе да се каже.
Всички те единодушно изразиха първоначалното си удивление при разкритието, че господин Стрънк е обсебен от манията си да убива мъже на средна възраст, които имат мустаци, както и по отношение на неговия изключително притеснителен начин за отърваване от телата: да ги разрязва на по-лесни за употреба парчета, да ги обвива в ярки опаковки и да ги изпраща по пощата като подаръци за Коледа на местните полицаи.
Дейв Гърни се взираше настойчиво в безцветното кротко лице на Джейсън Стрънк, което се бе вторачило от екрана на компютъра му. Всъщност това беше първата снимка, направена при задържането му.
Снимката на заподозрения бе увеличена, така че лицето да е с реален размер, и бе заобиколена на екрана от иконите на ретуширащата програма, в тънкостите на която Гърни точно навлизаше.
Той използва един от начините за промяна на яркостта и кликна с мишката върху дясното око на Стрънк. После започна да изследва малката светла точка, която бе създал.
По-добре, но все още не беше както трябва.
Очите винаги бяха най-трудни — очите и устата — но именно те бяха ключът. Понякога му се налагаше да експериментира с положението и степента на яркост на една-единствена точка в продължение на часове, но дори и тогава резултатът не беше какъвто би трябвало да бъде, за да го покаже на Соня — и определено не на Маделайн.
Специалното при очите бе, че те — повече от всичко друго — улавяха напрежението и противоречието, както и безмълвната невъзмутимост, в която проблясваше единствено намекът за жестокост и която Гърни толкова често бе забелязвал в лицата на убийците, с които прекарваше значителна част от времето си.
Беше се получило със снимката на Джордж Кунзман (продавачът от „Уол Март“, който имаше навика да държи главата на последната си приятелка в хладилника си, докато не успее да я подмени с някоя по- нова). Почувствал се беше доволен от резултата. Черната пустота, стаена в отегченото изражение на господин Кунзман, се разпознаваше веднага. И въодушевената реакция на Соня, както и избликът й от похвали, бяха потвърдили мнението му. Това, заедно с неочакваната продажба на снимката (купи я един от приятелите колекционери на Соня), го подтикна да създаде серията от творчески обработени фотографии, които сега участваха в изложбата, озаглавена „Портрети на убийци, направени от Човека-който-ги-залови“ в малката, но елитна галерия на Соня в Итака.
Как така един наскоро пенсионирал се детектив от отдел „Убийства“ на нюйоркската полиция се бе оказал център на шикозна университетска изложба за модерно изкуство, описвана от местните критици като „изключителна смесица от брутални необработени фотографии, непоколебими психологически прозрения и майсторска употреба на графични средства“?
В неговия случай всичко започна, когато Маделайн го прилъга да посещава заедно с нея курса по