— Мислиш ли — поде тя по характерния си мек и деликатен начин, — че е прекалено късно да изкараме кануто? — Заради тона й думите прозвучаха едновременно като въпрос и предизвикателство.
Маделайн беше слаба, но атлетична четирийсет и пет годишна жена, която лесно можеше да мине за трийсет и пет годишна. Очите й бяха честни, спокойни и преценяващи. Дългата й кестенява коса, с изключение на няколко заблудени кичура, беше стегнато прибрана под сламената й градинарска шапка с широка периферия.
— Смяташ ли, че наистина е грозен?
— Разбира се, че е грозен! — Тя не се поколеба. — Не трябва ли да е точно такъв?
Той се намръщи, докато обмисляше думите й.
— Имаш предвид обекта ли? — запита той.
— Че какво друго?
— Не зная. — Той сви рамене. — Стори ми се, че се отнасяш с известно презрение към цялото нещо — и към обекта, и към моето оформление.
— Извинявай.
Не личеше да съжалява. Докато той се колебаеше дали да й го каже, тя промени темата:
— С нетърпение ли очакваш да видиш стария си състудент?
— Всъщност не — отговори той, докато нагласяше облегалката на стола с една степен по-ниско. — Не си падам особено по възкресяване на спомени от отминали времена.
— Може би иска от теб да разкриеш някое убийство.
Гърни внимателно се вгледа в неразгадаемото изражение на съпругата си.
— Наистина ли това смяташ, че иска? — попита той озадачено.
— Нали с това си известен? — От гнева тонът й започваше да се изостря.
Беше се случвало неведнъж през последните месеци и той май вече разбираше на какво се дължи. Имаха съвсем различни представи за оттеглянето му от професията, за това какви промени ще внесе в живота им и най-вече — как би трябвало да промени самия него. Напоследък негативното й отношение се беше прехвърлило върху новото му занимание — проектът „портрети на убийци“, който отнемаше времето му. Гърни подозираше, че неприязънта на Маделайн към проекта донякъде е свързана с ентусиазма на Соня по същия повод.
— Знаеше ли, че и той е известен? — прекъсна мислите му тя.
— Кой?
— Твоят състудент.
— Не. По телефона спомена, че пише книга, така че я проверих. Бегло. Но не мислех, че е толкова известен.
—
— Смятам, че сам ще ми каже всичко, което е добре да се знае за него самия и за книгите му. Не е особено срамежлив.
— Както искаш. Ще оставя копията на бюрото ти, в случай че си промениш мнението. Между другото, Кайл звънна по-рано днес.
Той се взираше безмълвно в нея.
— Казах му, че ще му се обадиш.
— Защо не ме извика? — попита той по-раздразнено, отколкото бе възнамерявал. Синът му не го търсеше често.
— Предложих му да го направя. Каза, че не иска да те безпокои. Не било наистина важно, нито спешно.
— Нещо друго каза ли?
— Не.
Тя се извърна и закрачи през гъстата влажна трева към къщата. Когато стигна страничната врата, се сети за нещо друго, погледна пак към него и добави с подчертано объркване:
— Според обложката на книгата бившият ти съученик е нещо като светец, идеален е във всяко едно отношение. Гуру на доброто поведение. Трудно може да си представи човек за какво му е консултация с детектив от отдел „Убийства“.
—
Но тя вече беше влязла вътре, без да си направи труда да попречи на вратата да се тресне зад гърба й.
Глава 3
Проблеми в рая
Следващият ден бе още по-хубав: сякаш беше слязъл директно от илюстрацията за октомври в Нова Англия от някой календар. Гърни стана в седем часа, взе си душ и се избръсна. Сега пиеше кафето си, седнал в платнения стол на патиото пред спалнята им на долния етаж. Патиото представляваше вътрешен двор, който бе обграден от пясъчник, и на него се излизаше през френски прозорци. С това се изчерпваха преустройствата, които бе направил по настояване на Маделайн.
