Тя беше добра в тези неща — имаше усет за това кое може да се направи и кое би било подходящо. Тази й черта разкриваше доста неща за самата нея — за инстинктите й, които търсеха положителното, за въображението й с уклон към практичното, за непогрешимия й вкус. Но когато се оказваше оплетен в трънливите полета на караниците или затънал в тресавищата на споровете, които възникваха заради различните очаквания на всеки от тях, той рядко успяваше да се съсредоточи върху тези й изключителни способности.
Не трябваше да забравя да се обади на Кайл. Налагаше се да изчака три часа заради времевата разлика между Уолнът Кросинг и Сиатъл. Потъна по-дълбоко в стола си, а ръцете му се обвиха по-плътно около горещата чаша кафе.
Погледна към тъничката папка, която бе изнесъл с кафето си, и се опита да си представи как ли ще изглежда състудентът от колежа, когото не бе виждал от двайсет и пет години. Снимката от корицата, която Маделайн беше принтирала от интернет-книжарницата, му припомни не само лицето, но и личността му. Споменът се допълваше от тембъра му на ирландски тенор и невероятната запленяваща усмивка.
Когато следваха във „Фордъм Роуз Хил“ в Бронкс, Марк беше буен младеж, в чиито изблици от шеги и истини, енергия и амбиция, се промъкваше нещо друго, нещо тъмно. Той беше склонен да се движи близо до ръба — изключителен в умението си да се хвърля от безразсъдство в хладнокръвна пресметливост, винаги на границата на политане надолу по наклонената плоскост.
Според биографията от сайта посоката на спиралата, която го носеше надолу, когато беше на двайсет, се беше променила. Явно по някое време през следващите десет години той бе изживял драматична душевна трансформация.
Закрепил неустойчиво чашата върху тясната дървена странична облегалка, Гърни отвори папката в скута си и извади от нея разпечатката на имейла, който беше получил от Мелъри преди седмица. Сега го прочете отново — ред по ред:
„Здравей, Дейв!
Надявам се да не приемеш за неуместно това, че един стар състудент те търси след толкова много време. Човек никога не може да е сигурен какъв спомен ще извика гласът от миналото. Запазих връзката със студентските ни години благодарение на академичната асоциация, в която членувахме. Очарован бях от статиите, публикувани от тях през годините, в които се разказваше с какво се занимават членовете на випуска ни. Неведнъж с удоволствие отбелязвах твоите звездни постижения и признанието, което получаваше. (Една статия в «Академични новости» те величаеше като «Най-награждавания детектив в нюйоркската полиция», което съвсем не ме учуди, при условие, че ставаше въпрос за теб) А после, преди около година, прочетох, че си се пенсионирал и преместил тук, в Делауеър Каунти. Това привлече вниманието ми, защото аз самият съм се установил в Пиъни — «на един хвърлей», както казват. Съмнявам се, че си чувал за градчето, но в момента ръководя един дом за отдих тук, нарича се «Институт за духовно обновление» — знам, че звучи много претенциозно, но всъщност е земно и практично място.
Макар през изминалите години много пъти да ми е хрумвало, че ще е хубаво да те видя отново, сега се случи нещо, което ме накара да спра да мисля и наистина да се свържа с теб. Ситуацията е такава, че твоите съвети ще са ми най-полезни. С удоволствие бих се срещнал с теб, дори и само за кратко. Ако успееш да ми отделиш половин час, ще дойда до дома ти в Уолнът Кросинг — или на което и място определиш като удобно. Спомените ми за разговорите, които водехме в бар «Шамрок» — да не говорим за забележителния ти професионален опит — ме карат да вярвам, че ти си най-подходящият човек, с когото да обсъдя изключително сложния и оплетен казус, с който се сблъсках. Става въпрос за една странна главоблъсканица, която, подозирам, силно ще те заинтригува. Способността ти да събираш две и две по начин, който би убягнал на всеки друг, винаги е била голямата ти сила. Мисълта ми за теб винаги е свързана с представата за безупречната ти логика и кристалната яснота, с която виждаш отговорите — а това са качества, от които в момента отчайващо имам нужда. Ще ти се обадя в рамките на няколко дни на номера, който е посочен в сайта на академичната асоциация — надявам се да е точен и актуален.
П.П. Дори и да се окаже, че проблемът ми те озадачава, колкото и мен самия, и не успееш да ми помогнеш със съвет, за мен ще е удоволствие и просто да те видя отново.“
Обещаното обаждане бе последвало два дни по-късно. Гърни моментално беше разпознал гласа, който по мистериозен начин се бе запазил напълно непроменен. Но в него се долавяше и някакво смътно напрежение, което го караше леко да трепери.
След като известно време се извинява, че не е поддържал връзка през годините, Мелъри мина на въпроса. Ще бъде ли възможно да се срещнат в следващите няколко дена? Колкото по-скоро, толкова по-добре, защото „ситуацията“ била спешна. Имало ново „развитие“. Абсолютно невъзможно било да коментират по телефона, както Гърни и сам щял да разбере, когато се видят. Имало разни неща, които Мелъри трябвало да му покаже. Не, случаят не бил работа на полицията, щял да обясни защо, като дойде. Не, въпросът не бил правен, поне не още. Нямало извършено престъпление, никой не бил заплашван конкретно — или поне той не можел да го докаже. Господи, толкова било трудно да се говори за това по този начин; лично би било толкова по-лесно! Да, осъзнавал, че Гърни не е частен детектив. Но… половин час — не можел ли да му отдели половин час?
Със същите смесени чувства, които имаше от самото начало, Гърни се беше съгласил. Любопитството често побеждаваше резервираността му. В конкретния случай то бе пробудено от истеричната нотка, която се таеше в иначе убедителния меден глас на Мелъри. А и, разбира се, всяка загадка силно го привличаше.
След като изчете имейла за трети път, Гърни го прибра обратно в папката и позволи на ума си да се отправи към спомените, които се бяха пробудили в далечните кътчета на паметта му: сутрешните лекции, по време на които Мелъри се бореше с махмурлука и скуката; постепенното му съживяване с напредването на деня; проблясъците на ирландско остроумие и стряскащите прозрения в малките часове, подклаждани от алкохола. Той беше актьор по рождение, безспорната звезда на театралния състав на колежа. Колкото и оживен да беше в „Шамрок“, на сцената беше два пъти по-енергичен и харизматичен. Беше също така човек, зависещ от публиката си — достигаше най-големите си висоти единствено когато се къпеше в животоподдържащата светлина на чуждото възхищение.
Гърни пак отвори папката и прегледа имейла. Безпокоеше го начинът, по който Мелъри беше описал взаимоотношенията им. Контактите помежду им, дори тогава, бяха много по-редки, по-маловажни и съвсем не толкова сърдечни, колкото предполагаха думите на Мелъри. Същевременно бе останал с впечатлението, че той много внимателно е подбирал думите си — че независимо от простотата си, бележката бе дописвана, пренаписвана и редактирана неведнъж. А също, че ласкателствата, както и всяко друго нещо в нея, бяха използвани с определена цел. Но каква? Очевидният отговор беше желанието да гарантира, че Гърни ще се
