възприемане на изкуството в музея в Купърстаун. Тя винаги се опитваше да го изведе — от бърлогата му, от къщата, от самия него, просто
Обаче курсът се оказа изненада… три изненади всъщност. Първо, независимо от предварителната си нагласа, че най-голямото предизвикателство ще е да не заспи, той установи, че лекторката, Соня Рейнолдс, която притежаваше галерия и бе известна местна художничка, е приковала вниманието му. Тя не беше точно типична северноевропейска красавица и не приличаше на Катрин Деньов. Устните й бяха прекалено нацупени, скулите й изпъкваха прекалено много, а носът беше твърде силно изразен. Но, неясно как точно, тези несъвършени черти бяха обединени в поразителна завършеност от огромните тъмнозелени очи и поведението, което бе едновременно напълно спокойно и естествено чувствено. В курса нямаше много мъже — само шестима от общо двайсет и шестте участници — но тя изцяло приковаваше вниманието и на шестимата.
Втората изненада беше положителната му реакция към предмета, с който се занимаваха. Заради личния интерес на Соня към предмета, тя посвети значителна част от времето им преди всичко на изкуството фотография — фотография, обработена така, че да се създадат изображения много по-силни и комуникативни от оригиналите.
Третата изненада дойде по време на третата от дванайсетте седмици на курса, вечерта, когато тя ентусиазирано коментираше преекспонираните върху коприна снимки-портрети на един съвременен художник. Докато Гърни се взираше в копията, му хрумна идеята, че би могъл да се възползва от един необичаен източник, до който имаше специален достъп и към който би могъл да допринесе с по-особения си поглед. Това хрумване го развълнува. Почувства се странно — последното нещо, което бе очаквал да получи от курс по възприемане на изкуството, бе вълнение.
Но след като веднъж се беше появила идеята да подчертае, изчисти и засили ефекта на полицейските снимки на престъпници и заподозрени, тя се настани трайно в ума му. Особено го занимаваха тези на убийци, в които искаше да успее да улови и предаде същността на звяра, на чието изучаване, преследване и надхитряне беше посветил кариерата си. Той мислеше за това много по-често, отколкото би искал да признае — защото все пак беше предпазлив човек. Ясно виждаше двете страни на всеки проблем, недостатъка на всяко убеждение и наивитета във всеки ентусиазъм.
В ярката октомврийска утрин Гърни работеше на бюрото в кабинета си, когато приятното предизвикателство от работата върху снимката на Джейсън Стрънк бе прекъснато от звука на нещо, пуснато на пода зад гърба му.
— Ще оставя тези тук — заяви Маделайн Гърни с тон, който за някой друг вероятно би бил съвсем обикновен, но за съпруга й прозвуча напрегнато.
Той хвърли един поглед през рамо и очите му се присвиха при вида на малкия платнен сак, подпрян на вратата.
— Ще оставиш какво? — попита той, макар да знаеше отговора.
— Лалета — отговори му тя със същия равен тон.
— Имаш предвид луковици?
Поправката беше глупава, както добре знаеха и двамата. Това беше просто начин да изрази раздразнението си от това, че Маделайн иска да го накара да свърши нещо, което той не желае.
— И какво искаш да направя с тях тук?
— Изнеси ги в градината и ми помогни да ги засадя.
Той се замисли дали да не й посочи, че е нелогично тя да внесе в бърлогата му нещо, което след това той трябва да изнесе обратно в градината. Но после прецени, че е по-добре да не казва нищо.
— Веднага щом свърша с това — съгласи се той, макар и с леко възмущение. Напълно осъзнаваше, че да садиш лалета в такъв прекрасен ден от циганското лято в градина на върха на хълм не е точно тежка и затормозяваща задача. Но просто мразеше да го прекъсват. А реакцията му на прекъсвания, както каза на себе си, беше страничен продукт на най-силната му страна: праволинейният логичен ум, направил го толкова успешен детектив; умът, който засичаше и най-незначителното несъответствие в разказа на заподозрения и забелязваше и най-тънките пукнатини, невидими за очите на другите.
Маделайн надникна през рамото му към екрана на компютъра.
— Как можеш да работиш над нещо толкова грозно в ден като днешния? — удиви се тя.
Глава 2
Идеалната жертва
Дейвид и Маделайн Гърни живееха в солидна провинциална къща от деветнайсети век. Тя бе сгушена на края на пътя, в ъгъла на едно отдалечено пасбище сред хълмовете на Делауеър Каунти, на седем-осем километра от село Уолнът Кросинг. Петте акра на пасището бяха заобиколени от черешови, кленови и дъбови дървета.
Къщата бе запазена в оригиналната й архитектурна простота. През годината, откакто я притежаваха, семейство Гърни бяха премахнали несполучливите „подобрения“ на предишния собственик, като по този начин бяха възстановили първоначалния й доста по-подходящ вид. Заменили бяха стерилната алуминиева дограма на прозорците с дървени рамки, които носеха духа на отминалото столетие. Не го направиха заради някаква вманиаченост по историческата автентичност, а защото осъзнаваха, че оригиналната естетика е някак… по-правилна. Въпросът за това как трябва да изглежда домът и как трябва да се чувства човек в него, беше една от темите, по които Маделайн и Дейвид бяха в пълна хармония — а списъкът от такива теми, както му се струваше напоследък, ставаше все по-къс.
Тази мисъл беше предизвикана от коментара на жена му, че портретът, върху който работи, е грозен, и продължи да разваля настроението му през целия ден.
Същият този коментар все още витаеше някъде на ръба на съзнанието му, докато той дремеше в любимия си стол „Адирондак“ след саденето на лалетата. После чу Маделайн да се приближава през ниската трева.
Когато стъпките спряха пред стола му, отвори едно око.
