неизвестен тип търси богата, отрупана с бижута жертва, която непременно ще спре да отмести велосипедчето от входа на имението…
Не, нещата не са толкова прости, въздъхна в себе си Боуър и очите му отново пробягаха по събралото се множество. Въпреки твърдението на Доналдсън, че повечето въоръжени грабежи стават именно по този начин — чрез проследяване на жертвата. „Добре де — беше възразил той. — След като нападателят не е знаел къде живее Д’Арси, как е възможно да го изпревари, да паркира колата си и да се скрие в храсталаците, сред които открихме неизвестни отпечатъци? Ами изстрелът в тила? От упор, като екзекуция. Кой грабител би постъпил така? Далеч по-вероятно е да имаме работа с наемен убиец или пък с някакъв маниак…“
В цялата работа има нещо гнило, рече си Боуър. Вече беше решил, че трябва да провери всички делови отношения на Д’Арси, включително тези на семейството и приятелите му.
Забравяйки за миг къде се намира, Боуър се извърна към Доналдсън и прошепна:
— Много бих искал да знам защо човек, който притежава богати запаси от „Дом Периньон“, реколта 1986 г., ще отиде да си купи от магазина една бутилка от абсолютно същото вино…
4
Погледът на Кейт пробяга по просторното помещение. Търсеше Лорин, искаше час по-скоро да напусне огромната, подобна на дворец къща на Абигейл д’Арси. От момента, в който се появи тук, Ан Римън не отделяше от нея ясните си сини очи, строги като на монахиня. Следваха я из залата, а дори и тук, на огромната тераса. Прибавен към напрежението в службата и погребението на Джеймс д’Арси, този поглед беше труден за понасяне.
Най-сетне откри Лорин и прошепна в ухото й:
— Искам да се махам оттук.
— Ей сега тръгваме — отвърна равнодушно приятелката й и продължи да разговаря с някакъв мъж.
Кейт гневно й обърна гръб и се насочи към бара. Изведнъж й се прииска да пийне нещо, въпреки че беше едва обяд. Сигурно ще стана добричка и ще започна да съжалявам, помисли си тя, знаейки прекрасно колко сънлива ще я направи дори едно малко питие.
Отпи глътка вино, очите й пробягаха по зелената поляна на имението Д’Арси Оукс, после се завърнаха на внушителната къща в английски стил, издигаща се зад гърба й. Остана малко изненадана от факта, че семейство Д’Арси приема съболезнования тук, в имението на Абигейл. Защо не сториха това в дома на Сандра? Зададе на глас този въпрос, докато двете с Лорин пътуваха към Холмбай Хилс. Лорин беше убедена, че причината се крие в неприязненото отношение на семейството към Сандра. После се зае да разказва всичко, което й беше известно за най-стария член на фамилията Д’Арси.
Абигейл била прикована към инвалидната количка след нещастно падане по стълбите. Преди смъртта на съпруга й Уилям, от която бяха изминали почти десет години, тя била известна с разкошните приеми, на които присъствали държавни глави и промишлени магнати от цял свят. За цвят към тях Абигейл неизменно включвала букет от известни музиканти, художници и писатели, понякога канела и нашумели актьори.
Когато Кейт влезе в разкошно мебелираната с английски антики дневна, вниманието й моментално беше привлечено от безценните платна по стените. Художествената колекция на семейство Д’Арси се славеше като една от най-богатите и най-ценните в света. Носеха се слухове, че Абигейл я завещала на нюйоркския музей „Метрополитен“. Картините действително бяха прекрасни и Кейт с нежелание откъсна поглед от тях. Трябваше да се представи на членовете на фамилията и да поднесе своите съболезнования.
До инвалидната количка на Абигейл, върху малко, но изящно канапе седяха Тео и сестра му Виктория. Тримата бяха заели такава позиция, която даваше възможност на гостите да кажат по няколко думи, а след това да се оттеглят нататък. Сандра отсъстваше, за голяма изненада на Кейт.
Вдигна чашата си и бавно се насочи към къщата. Семейството не беше помръднало. Красивото и изненадващо гладко за възрастта си лице на Абигейл беше тържествено-спокойно, обградено от безупречни сиви къдрици. Кейт веднага разбра защо Чарлс я наричаше царствена. Поведението й беше аристократично и изпълнено с достойнство, траурната черна рокля — проста, но подчертано елегантна. На ушите и шията й проблясваха прочутите брилянти на семейство Д’Арси. Кейт остана с чувството, че пронизително черните очи на тази жена не пропускат нищо.
До Абигейл седеше Виктория. Тя имаше черните очи и бледата кожа на майка си, която сякаш беше опъната като пергамент върху високите скули. Беше прекалено слаба, дори болезнено слаба, за да бъде наречена красива. В поведението й личеше повече високомерие, отколкото благородство.
Тео, настанен от другата страна на майка си, беше най-интересният за Кейт член на прочутата фамилия. Днес изразителното му лице беше истински калейдоскоп от емоции. На погребението се разплака, но тук, в компанията на майка си и сестра си, изглеждаше като парцалена кукла, на чието лице беше замръзнало скръбно изражение. Дългата медноруса коса и всекидневното облекло влизаха в ярък контраст с официалната тържественост на този дом и неговата собственица.
Кейт отмести очи от тройката и потърси с поглед Сандра, която очевидно не можеше да си намери място в залата. Красивото й лице се беше превърнало в каменна маска. По принцип Кейт не изпитваше особен респект към хора, които не са спечелили с труд своите притежания, още по-малко пък към тези, които сключват брак по сметка. Въпреки това, наблюдавайки безуспешните опити на младата жена да се приобщи към отделни групи гости, тя изпита нещо като симпатия. Черното костюмче не стоеше добре на стройната й фигура, беше някак прекалено тясно за напъпилото й младо тяло. Вероятно това чувство се дължеше на факта, че самата Кейт прекрасно знаеше какво е да се чувстваш аутсайдер.
Бащата на Кейт беше напуснал майка й, когато момиченцето едва беше навършило пет. След това Кейт го беше виждала случайно и много рядко. Беше на осем, когато Джон Александър внезапно почина — събитие, което нанесе дълбока рана в душата й. Карол Александър се омъжи повторно и роди още две деца. Вторият баща на Кейт работеше много, но парите едва стигаха за наема. Семейството често се изнасяше посред нощ, за да избяга от лихвите, които им начисляваха хазяите. Когато навърши шестнадесет, Кейт вече беше живяла на петнадесет различни места и беше учила в още толкова различни училища.
На всичкото отгоре отношенията с втория й баща бяха ужасни. Той не беше доволен от нея, независимо от старанието й. Не харесваше дрехите й, не одобряваше приятелите й. Особено рязко се противопоставяше на намеренията й да постъпи в колеж и да учи право. „Колежът е глупост, още повече за едно момиче“, твърдеше той.
Лишена от избор, Кейт напусна дома си в деня, в който завърши гимназия. Беше на седемнадесет, животът й се струваше направо черен. Шест месеца спа на пода в спалнята на една приятелка, а през деня
