Чарлс осъзна, че е права. Този път наистина е различно, този път той е влюбен…
— Ставаш смешна, Ан — промърмори с мрачен глас той. После направи няколко безуспешни опита да я успокои и се отказа. Тя му отвръщаше с хладна, но непримирима ярост. Умът му бясно препускаше. Кой би могъл да я информира?
— Колкото повече лъжеш, толкова повече затъваш! — предупреди го с хладен глас Ан.
— Бъди разумна, ако обичаш! — повиши тон Чарлс, после побърза да се овладее, на лицето му изплува шеговита усмивка. — Толкова зле ли се представих там, под покрива на родителите ти?
— Искам отговор, Чарлс!
По дяволите! Никак не му се искаше да бъде притиснат от развод, преди да е готов за него. Пресегна се и успокоително потупа ръцете на Ан, свити на юмруци в скута й.
— Интересът ми към Кейт се изчерпва в професионалната област — меко, но убедително промълви той. — Тя е добър юрист, с изгодни за фирмата политически и професионални амбиции. Съмненията ти са напълно безпочвени…
Спря колата и направи опит да я прегърне, но Ан се отдръпна в ъгъла на седалката и придърпа яката на коженото палто върху раменете си.
— В събота заминавам за Палм Спрингс с родителите си — хладно го уведоми тя. — Ще остана там през седмицата, а когато се върна, искам да получа отговора ти!
8
Седнал до телефона в полицейското управление Паркър Сентър, детектив Боуър се опитваше да запише с максимална бързина поредното обаждане. От убийството на Д’Арси насам беше получил поне петдесет такива, но опитът го беше научил да различава шегите от действителните анонимки. Нещо в това обаждане го накара да застане нащрек. Струваше му се съвсем автентично. Сложи ръка на мембраната и повика колегата си, който стоеше наблизо.
— Хей, Лари!
Успя да привлече вниманието му, накара го с жест да проследи линията и продължи да записва. Трябваше да направи нещо, за да задържи още малко човека насреща.
— Извинете — промърмори той. — Счупи ми се моливът… Бихте ли повторили последното изречение?
— Майната ти! — изрева гласът насреща и линията прекъсна.
Боуър подскочи от болка в ухото, затръшна онемялата слушалка и ядосано процеди:
— Майната ти на
Лари се върна от съседното помещение.
— Не стана, затвори прекалено бързо…
— Ясно — разтърка ухото си Боуър. — Благодаря, все пак. — Стана, взе някакви документи от бюрото и тръгна да търси Доналдсън. Беше ядосан. Шансовете да открие автора на последното анонимно обаждане бяха нула. — Хей, Ед, искам да направиш една справка!
Младият полицай балансираше на задните крака на металния стол, в ръцете му имаше пластмасова чаша с кафе.
— Вземи си ореховки — покани го Доналдсън.
— Благодаря. — Боуър зарови пръсти в пликчето, избра си една ореховка с хубава глазура и я хвърли в устата си. — За днес приключих с диетите…
По дяволите, помисли си той. Всеки трябва да има някаква слабост, нали? Иначе ще се превърне в светец…
— Какво става? — попита партньорът му.
Боуър довърши ореховката и облиза пръстите си.
— Току-що получих поредното анонимно обаждане по повод убийството на Д’Арси — изръмжа той. — Мислех, че ще ни помогне за разследването…
— Така ли? — погледна го с интерес Доналдсън.
Боуър придърпа панталона си нагоре и затегна колана. Коремът му продължаваше да расте, трябваше да се вземат мерки… Очите му се насочиха към листчето със записания разговор:
— „Проверете Томи Бартоломю, живее на улица «Сойър» в Нортридж. Той чука Сандра д’Арси и е вашият убиец…“
В яркосините очи на Доналдсън проблесна интерес.
— Май наистина трябва да си поговорим с въпросния тип.
— Първо ще го проверим. Имаш името и адреса, вкарай го в компютъра. Това няма да е трудно…
Икономът на Абигейл отвори вратата. Тео го поздрави и влезе, после с небрежен тон подхвърли:
— Трябват ми някои книжа от библиотеката, мистър Чарлс Римън ги иска…
Защо трябва да му давам обяснение, запита се той, но думите вече бяха излетели от устата му.
— Разбира се — кимна икономът. — Да уведомя ли майка ви, че сте тук?
— Не… Не още, Артър…
