Проникнал във вътрешността на просторното помещение с масивни мебели, Тео си позволи да седне на старото кожено кресло зад бюрото на баща си. Спомни си колко трудно беше общувал с него и в душата му се промъкна тъга.
После измъкна ключето, което беше взел от писалището на Джеймс, и с треперещи пръсти го вкара в ключалката. Никога не беше разполагал със собствен ключ за бюрото на баща си. Вече беше претърсил всички възможни места, това бюро беше последната му надежда.
Чувстваше се като крадец. Имаше усещането, че всеки миг ще се появи някой да му попречи. От самоувереността, която го беше обзела през последните няколко часа, не остана дори следа. Пръстите му докоснаха масивната кехлибарена отварачка за писма, обсипана с красиви инкрустации, после се преместиха на резервните очила на баща му, акуратно скрити в калъфка от крокодилска кожа. Помнеше тези вещи много добре…
В дъното на чекмеджето с изненада откри стара снимка, на която двамата с Джеймс, още деца, позираха между родителите си.
— Ти никога не си ме обичал — горчиво промълви той на усмихнатия мъж, който го гледаше от черно-белия фотос.
После очите му се преместиха върху Джеймс и стомашните сокове се качиха в гърлото му. Още от дете брат му се подиграваше с него, обиждаше го, биеше го. И това продължи до последния му ден, до деня на приема и утрото след него, когато упорито отказваше да вдигне слушалката…
Тео поклати глава и започна да рови документите в бюрото с овлажнели ръце.
— По дяволите! — нервно промърмори той. — Къде може да го е тикнал Джеймс?
Свърши с писалището и се прехвърли на библиотеката. Провери я основно, рафт по рафт, книга по книга.
Един час по-късно, ядосан и разстроен, той съобщи на иконома, че иска да види майка си.
Поканиха го в спалнята и той тръгна по коридора със свито сърце. Защо винаги се чувствам така тук? Защо се държа като виновно дете, което очаква наказание? Нима не е крайно време нещата да се променят? Двамата най-важни мъже в живота на Абигейл — баща му и брат му, вече са мъртви. Би трябвало той, Тео, да заеме първото място в сърцето й… Не, няма да стане, въздъхна горчиво той. Това място вече е запазено за Джими, малкия й внук…
Пристъпи към леглото и се наведе за задължителната целувка.
— Здравей, мамо — рече Тео и плъзна устни по сухата кожа на бузата й. — Как се чувстваш?
— Добре — отвърна сдържано тя и вирна брадичка.
— Зная, че ти е трудно, мамо… За всички ни е така… Но трябва да ти задам един въпрос… — Замълча, обзет от неприятното чувство, че трепери. — Давал ли ти е Джеймс някакви документи?
— Какви документи? — попита Абигейл, а в тъмните й очи проблесна хладно учудване.
— Споменаваше, че иска да промени завещанието си… А също и брачния договор…
— Защо би го сторил, за бога?
— Заради Джими. Каза, че е време да третира Сандра като истинска съпруга… Търсих навсякъде, но не мога да го открия… Диксън твърди, че такъв документ няма и в офиса на Джеймс…
— И при мен го няма — поклати глава Абигейл, помълча малко и вдигна глава: — Може би е у Сандра? — За пръв път в очите й се появи безпокойство.
— Едва ли — поклати глава Тео. — Досега би трябвало да го извади на бял свят.
— Тео! — повиши тон тя. — Намериш ли подобен документ, незабавно трябва да ми го донесеш! Незабавно, разбираш ли? — Така го назидаваше като малко момче…
Той неволно се сви и покорно кимна с глава:
— Разбира се, мамо.
— Това е много важно! — предупредително го изгледа тя. — Не искам никакви промени в брачния договор на Сандра! А що се отнася до новото завещание, вероятно такова няма… Джеймс никога не би го направил, без да се посъветва с мен.
— Да се посъветва ли? — изненадано вдигна глава Тео.
— Естествено! — тръсна глава Абигейл.
Няколко минути по-късно Тео набра номера на Диксън от телефона в колата си.
— Не го открих никъде — съобщи в слушалката той.
— По дяволите! — изръмжа Диксън.
Абигейл се обади на Чарлс веднага след като Тео си тръгна.
— Знаеш ли нещо за промяна в брачния договор на Джеймс и ново завещание? — попита тя.
— Това пък откъде ти хрумна? — изненада се Чарлс.
— Тео твърди, че Джеймс имал намерение да промени брачния си договор със Сандра и да направи ново завещание.
— А самият Тео виждал ли е черно на бяло подобен документ?
— Не.
— Значи няма от какво да се безпокоиш, Абигейл. Тео винаги се е надявал, че Джеймс ще му позволи да
