управлява фондацията, но самият Джеймс никога не е обсъждал с мен подобна възможност. Не вярвам, че би допуснал глупостта да ревизира и брачния си договор…
— Дано е така — въздъхна Абигейл. — Чарлс, обещай ми, че ако случайно попаднеш на подобен документ, веднага ще ми го покажеш. Не искам да попада в чужди ръце.
Той се поколеба.
— Чарлс! — повиши глас Абигейл. — Искам думата ти!
— Добре, имаш я — отвърна най-сетне той.
Сандра д’Арси не беше във възторг от новата визита на детективите Боуър и Доналдсън. Този път русата й коса се спускаше свободно върху раменете и Боуър неволно отбеляза, че независимо от гадния си характер, тази жена наистина изглежда страхотно.
— Може ли да влезем, госпожо? — попита той.
— Едва ли ще си тръгнете, ако кажа „не“ — сви рамене Сандра.
— Страхувам се, че е точно така — направи опит да се усмихне Боуър, но тя се дръпна да им направи път с каменно лице. Махна с ръка към удобния диван в дъното на хола, и полицаите я последваха.
— Сега пък какво има? — Въпросът беше зададен хладно, още преди двамата да се отпуснат на седалките.
— Случайно да притежавате оръжие? — попита Боуър и веднага си отбеляза изненадата, появила се върху лицето на домакинята.
— Защо питате?
— Това е част от рутинните процедури.
— Имам един пистолет — отвърна тя и в очите й се появи тревога.
— Може ли да го видим?
— След като настоявате…
— Моля ви — твърдо изрече Боуър и стана на крака, за да й покаже, че това трябва да стане незабавно.
Сандра разбра намека и също се изправи.
— Това пък защо? — попита тя и тръгна пред двамата полицаи.
— Трябва да го проверим — отвърна Боуър. — Носила ли сте го някога със себе си?
— Не — отвърна рязко тя. — Откакто го купих, пистолетът не е напускал тази къща.
Изкачиха се по стълбите на втория етаж, прекосиха къс коридор и се насочиха към двойна врата от масивен бук. Озоваха се в просторна спалня, боядисана в пастелни цветове, краката на Боуър потънаха в дебел плюшен килим. Очите му пробягаха по красивите мебели и огромното легло. Това тук вероятно струва повече, отколкото годишната ми заплата, отбеляза си той.
— Държа го ей тук — нетърпеливо промърмори Сандра, дръпна чекмеджето на скрин с красиви орнаменти и пръстите й потънаха сред акуратно подреденото бельо. Върху лицето й изведнъж се появи израз на паника, ръката й полудя. Бельото полетя към пода. — Няма го! — извика задавено тя и безсилно се отпусна на леглото. Устата й зяпна от смайване.
— Как така го няма? — вдигна вежди Боуър и размени кратък поглед с партньора си.
— Нищо не разбирам… Винаги си е бил тук… — Сандра изглеждаше наистина объркана. От напереното й поведение не остана дори следа, изведнъж заприлича на дете, което всеки момент ще се разплаче.
— Кой друг знае, че притежавате пистолет? — попита Боуър.
— Никой. Само аз и съпругът ми…
— Кога го купихте?
— Някъде през януари…
— Това ли е единственото оръжие, което притежавате?
— Да. Съпругът ми настоя да го вземем, след като ни обраха…
— Кога стана това?
— През юли миналата година. Една вечер се прибрахме късно и открихме, че задната врата е разбита. Бяха откраднали видеомагнетофон, камера и телевизор… Спалнята беше преровена основно, но други липси нямаше…
— Съобщихте ли на полицията?
— Разбира се — отвърна тя и се надигна от леглото. Самообладанието й очевидно започваше да се възвръща. — Тук се появи някакъв полицай и взе показанията ни. Но от тогава насам нямаме сведения за крадците…
— Разпитаха ли прислугата?
— Да. Икономката беше сигурна, че е заключила вратата и е задействала алармената инсталация.
— Разбирам.
— Съпругът ми се опасяваше, че някой може да проникне в къщата, когато Джими й аз сме сами… По тази причина настоя да купя пистолет и да се науча да го използвам…
