гръб, оставяйки една ръка разстояние между себе си и разбеснялата се твар.
— Сега! — извика.
— Сега какво? — попита Двуцветко. — А, да, добре!
Той замахна със сабята непохватно, но доста силно, и не улучвайки Ринсуинд само с няколко инча, дълбоко я заби в тялото на Съществото. Чу се високо бръмчене, сякаш бе разтурил гнездо на оси и крака, ръце и пипала замахаха в безредна агония. То отново се претъркули, като пищеше и биеше по камъните и в следващия момент вече изобщо не биеше по нищо, тъй като се бе претъркулило от края на стълбището, грабвайки Ринсуинд със себе си.
Чу се шляпане, когато то подскочи няколко пъти по каменните стъпала, после далечен чезнещ цисък, когато се изтъркули в дълбините на кулата.
Всичко завърши с глуха експлозия и проблясване на октаринова светлина.
После Двуцветко остана сам на покрива на кулата — тоест, сам с изключение на седем магьосника, които изглежда все още бяха замръзнали по местата си.
Удивен, той видя как седем огнени кълба се издигнаха от мрака и се гмурнаха в изоставената Октаво, която изведнъж придоби предишния си вид и стана много по-интересна.
— О, боже — промълви. — Предполагам, че това са Магиите.
— Двуцветко.
Гласът бе глух и еклив и едва-едва се познаваше, че е на Ринсуинд.
Двуцветко замръзна малко преди да докосне книгата.
— Да? — каза. — Ти… ти ли си това, Ринсуинд?
— Да — отвърна гласът, отекващ с гробовен тон. — И има нещо много важно, което искам да направиш за мен, Двуцветко.
Двуцветко се огледа. Взе се в ръце. Значи все пак той щеше да реши съдбата на Диска.
— Готов съм — рече с глас, в който трептеше гордост. — Какво е това, което искаш да направя?
— Първо, искам да слушаш много внимателно. — търпеливо обясни обезплътеният глас на Ринсуинд.
— Слушам те.
— Много е важно, когато ти кажа какво да правиш да не кажеш: „Какво имаш предвид?“ или пък да не спориш или нещо подобно, ясно ли ти е?
Двуцветко застана мирно. Поне мозъкът му застана мирно, тялото му в действителност не би могло. Той вдигна нагоре няколко от брадичките си.
— Готов съм — каза.
— Добре. Сега, това което искам да направиш е…
— Да?
Гласът на Ринсуинд се извиси от дълбините на стълбището.
— Искам да дойдеш и да ме издърпаш, преди да съм изпуснал този перваз — рече гласът.
Двуцветко отвори уста и веднага я затвори. Изтича до квадратната дупка и надникна вътре. На ръждивата светлина на звездата, той едва успя да различи вдигнатите към него очи на Ринсуинд.
Двуцветко легна по корем и протегна ръка.
Ръката на Ринсуинд стисна китката му по начин, който съобщаваше на Двуцветко, че ако той, Ринсуинд, не бъде издърпан, няма никаква възможност тя да бъде освободена.
— Радвам се, че си жив — каза.
