— Добре. И аз — рече Ринсуинд.
Той се поогледа малко в тъмнината наоколо. След последните няколко минути, тя му бе станала почти приятна, но само почти.
— Издърпай ме, тогава — намекна.
— Мисля, че това ще е някак трудно — изпъшка Двуцветко. — Дори струва ми се, че май няма да мога.
— За какво си се хванал?
— За теб.
— Искам да кажа, освен за мене.
— Какво искаш да кажеш, освен за тебе? — попита Двуцветко.
Ринсуинд изпусна една дума.
— Виж какво — почна Двуцветко. — Стъпалата са подредени в спирала, нали така? Ако някак си те размахам и после ти се пуснеш…
— Ако ще ми предлагаш да се опитам да падна от височина 20 фута в тази черна като рог кула с надеждата да улуча няколко мазни стъпълца, които може даже вече да не са там, ще имаш да вземаш — сряза го Ринсуинд.
— Тогава има още само една възможност.
— Казвай човече.
— Можеш да паднеш от 500 фута в тъмната като в рог кула и да улучиш камъни, които със сигурност са там — рече Двуцветко.
Под него настъпи мъртво мълчание. После Ринсуинд заяви обвинително:
— Това беше сарказъм.
— Аз пък си помислих, че просто излагам очевидното.
Ринсуинд изпъшка.
— Сигурно можеш да направиш някоя магия… поде Двуцветко.
— Не.
— Беше просто една идея.
Далеко проблесна светлина, чуха се объркани викове, после се появиха още светлини, и ред факли се заизкачваха по дългата спирала.
— Някакви хора се качват по стълбите — рече Двуцветко, както винаги горещ от желанието да информира.
— Надявам се, че тичат — каза Ринсуинд, — не си чувствам ръката.
— Късметлия си — осведоми го Двуцветко. — Аз пък чувствам моята.
Водещата факла спря да се изкачва и един глас отекна неразбираемо в кухината на кулата.
— Мисля — каза Двуцветко, усещайки как постепенно се хлъзга и се надвесва все повече над дупката, — че някой току-що ни извика да се държим.
Ринсуинд изпусна още една дума.
После каза с по-нисък и по-нетърпящ отлагане тон:
— Всъщност, мисля, че не мога повече да вися тука.
— Опитай.
