— Как дойдохте тук? — добави.
Коен посочи към Багажа, който се бе довлякъл до Двуцветко и бе отворил капак като куче, което знае, че се е провинило и се надява, че временната демонстрация на привързаност може би ще отклони вдигнатия над главата му камшик.
— Друса, но е бърз — рече възхитен. — Едно мога да кажа — никой не се и опита да те спре.
Ринсуинд вдигна очи към небето. То действително бе пълно с луни, огромни, надупчени от кратери дискове, вече десетократно по-големи от мъничкия сателит на Диска. Изгледа ги без голям интерес. Чувстваше се изтискан и разтеглен много повече от допустимото, чуплив като стар ластик.
Забеляза, че Двуцветко се опитва да нагласи картинната си камера.
Коен гледаше към седемте старши магьосника.
— Необичайно място за статуи — отбеляза. — Никой не може да ги види. Не че са нещо особено, де. Много слаба работа.
Ринсуинд се приближи залитайки към тях и деликатно потупа Уърт по гърдите. Беше от солиден камък. „Край“ — помисли си той. — „Просто искам да си отида у дома“. „Чакай де, че аз съм си у дома. Горе-долу. Така че искам само хубаво да си отспя и може би всичко ще изглежда по-добре на сутринта“.
Погледът му попадна на Октаво, по очертанията на която гъсто изпъстрени със сложно виещо се писмо, което непрекъснато се променяше и преобразуваше пред самите му очи. Изглежда не беше решило какво да бъде — в един момент беше подреден в делови печатен текст в следващия — ред ъгловати руни. После ставаше къдраво Китианско сричково писмо. После пиктограми на някакъв древен, нечестив и забравен скрипт, който сякаш се състоеше единствено от неприятни земноводни същества, заети да вършат сложни и болезнени неща едно с друго…
Последната страница беше празна. Ринсуинд въздъхна и погледна в дълбините на мозъка си. Магията отвърна на погледа му.
Беше си мечтал за този миг, как ще изхвърли най-накрая Магията и ще стане господар на собствената си празна глава, и ще научи всички тези по-маловажни магии, които до този момент се бяха страхували да останат в мозъка му. Някак ся беше очаквал да бъде много по-вълнуващо.
Вместо това, изтощен до крайност, в настроение, недопускащо спор, той изгледа Магията втренчено и студено и метафористично посочи с палец над рамото си: „Хей, ти там. Вън“
За момент изглеждаше, като че ли Магията ще спори, но после мъдро размисли.
Усети как изтръпва, синя светкавица проблясна зад очите му, после внезапно се почувства празен.
Когато погледна надолу към страницата, тя бе пълна с думи. Бяха изписани пак с руни. Зарадва се, защото картините със земноводни бяха не само неописуеми, но вероятно и непроизносими и му напомняха за неща, които много трудно би могъл да забрави.
Гледаше книгата с невиждащи очи, докато Двуцветко се суетеше наоколо без никой да му обръща внимание, а Коен напразно се опитваше да свие пръстените на вкаменените магьосници.
„Нещо трябваше да направя“ — напомни си той. — „Какво ли беше?“
Отвори книгата на първа страница и започна да чете, като движеше устни и проследяваше с показалеца си очертанията на всяка буква. Всяка дума, излязла от устата му, се появяваше беззвучно във въздуха до него с ярки цветове, които биваха отнасяни от нощния вятър. Обърна страницата.
По стълбите сега се качваха други хора — звездни хора, граждани, дори неколцина от личната гвардия на Патриция. Двамина от звездните нерешително опитаха да се приближат до Ринсуинд който вече бе заобиколен от пъстроцветна буквена спирала и изобщо не им обърна никакво внимание. Но Коен извади сабята си и ги изгледа равнодушно, след като те размислиха.
От приведената фигура на Ринсуинд се стелеше тишина, като вълнички в локва. Тя се лееше надолу по кулата и се разстилаше сред суетящите се около нея тълпи, преля над стените и се втурна заплашително из града, после заля земите отвъд него.
Огромната звезда мълчаливо и страховито се вдигаше в небето на Диска. Наоколо й, бавно и безшумно се въртяха новите луни.
Единственият звук бе дрезгавият шепот на Ринсуинд, докато четеше страницата.
— Не е ли това вълнуващо! — възкликна Двуцветко.
Коен, който тъкмо си свиваше цигара от катранените остатъци на нейните прадеди, спря в момента, в който приближаваше хартията до устните си и го изгледа озадачено.
