— Трябваше да ши отварям ушите — кореше се Коен. — Трябваше да внимавам, а не да ше жахлашвам по прикажките ти ж… кажгоде… онова, де твоето дъвчене. Шигурно пошвам да ше ражмеквам.
Изправи се на лакти. Херена и останалите от бандата стояха около огъня при входа на пещерата. Багажът кротуваше в мрежата си в един ъгъл.
— Тази пещера е някак странна — каза Бетан.
— Какво? — попита Коен.
— Ами, погледни я. Виждал ли си някога такива скали?
Коен трябваше да признае, че каменният полукръг на входа на пещерата е необичаен; всеки един от камъните надвишаваше човешки бой, изглеждаше твърде изхабен и изненадващо бляскав. На тавана точно над него имаше друг полукръг, досущ като долния. Цялостният ефект наподобяваше каменен компютър, конструиран от друид с мъгляви понятия за геометрията и лишен от чувство за гравитация.
— Погледни и стените.
Коен хвърли поглед към стената до себе си. По нея личаха жилки от червен кристал. Не можеше да твърди със сигурност, но като че ли дълбоко в самата скала непрекъснато припламваха мънички светлини. Ставаше и някакво извънредно голямо течение. Постоянен бриз духаше от черните недра на пещерата.
— Сигурна съм, че духаше на обратно като влизахме — прошепна Бетан. — Ти какво мислиш, Двуцветко?
— Ами, аз не разбирам много от пещери — каза, — но тъкмо сега си мислех колко интересно е онова сталагнещенце, дето виси от тавана ей там. Нещо като луковица, нали?
Погледнаха нещото.
— Не знам точно защо — добави Двуцветко, — но май няма да е лошо да се махнем от тука.
— Ами да — саркастично рече Коен. — Май най-добре да вжемем да ги помолим да ни отвържат и да ни пушнат, а?
Коен не беше прекарал много време в компанията на Двуцветко, иначе нямаше да се изненада, когато човечето кимна бодро и каза с високия, бавен и отчетлив тон, с който си служеше когато трябваше да общува на чужд език.
— Извинете! Бихте ли ни развързали и пуснали да си ходим? Тук е доста влажничко и става течение. Съжалявам.
Бетан погледна косо Коен.
— Трябваше ли да казва това?
— Жа мен е новошт, прижнавам.
И наистина, трима от групата около огъня тръгнаха към тях. Не изглеждаха да имат намерение да развързват когото и да било. Двамината, всъщност, като че ли бяха от ония, дето като видят, че някой е завързан, почват да си играят с ножове, да се гаврят с него и да се хилят цинично.
Херена се представи като издърпа сабята си и я насочи към сърцето на Двуцветко.
— Кой от вас е Ринсуинд магьосникът? — попита. — Конете бяха четири. Тук ли е той?
— Ъ-ъ, не знам къде е — отвърна Двуцветко, — отиде да търси лук.
— Значи сте му приятели и ще дойде да ви търси — заключи Херена. Тя хвърли бегъл поглед на Коен и Бетан, после разгледа по-подробно Багажа.
Траймън дебело бе подчертал да не пипат Багажа. Любопитството може да е погубило котката, но любопитството на Херена би могло да изтреби глутница лъвове.
Тя разряза мрежата и задърпа капака на сандъка.
Двуцветко изтръпна.
— Заключен — рече тя най-накрая. — Къде е ключът, дебеланко?
— Ами… няма ключ — каза Двуцветко.
