Тролите се спогледаха, оголвайки зъбна бижутерия, достатъчно за закупуването на средно голям град. Накрая най-големият каза:
— Е, добре, супа да е тогава — скръцна, вдигайки рамене решително. — Просто си представяхме, че легендата ще е… е, да де, малко по… не знам, мислех си… някак по… както и да е, предполагам, че това няма значение.
Подаде ръка с очертания прилични на чепки вкаменени банани.
— Името ми е Кварц — каза. — Онези там са Кристал, Брекча, Яспис и жена ми Берил, тя е малко метаморфозна, но кой ли не е в днешно време? Яспис, слез от крака му.
Ринсуинд внимателно пое подадената му ръка, като се стегна в очакване да му изхрущят костите. Не изхрущяха. Ръката на трола беше груба, покрита с лишеи около ноктите.
— Съжалявам — рече. — За първи път се запознавам с троли.
— Ние сме на изчезване — печално обясни Кварц, когато дружината потегли под звездното небе. — Малкият Яспис е единственото камъче в племето ни. Страдаме от философия, нали разбирате.
— Наистина ли? — поде Ринсуинд като се опитваше да не изостава.
Тролите се движеха много бързо, но и много тихо; огромните им закръглени форми напредваха като привидения в нощта. Единственото, което се чуваше от време на време бе глухият писък на някое нощно създание, неуспяло да чуе приближаването им.
— О, да. Направо сме мъченици в това отношение. Накрая, това сполетява всинца ни. Някоя хубава вечер, разправят, понечваш да се събудиш, а после си казваш: „Защо ли ми е всичко това?“ и се отказваш. Виждаш ли ония огромни обли камъни ей там?
Ринсуинд видя някакви грамадни каменни форми в тревата.
— Онази открая е леля ми. Не знам за какво мисли, но не е помръднала от 200 години.
— Боже мой, съжалявам.
— О, това не е проблем, нали сме тук и се грижим за тях — рече Кварц. — Наоколо няма много човеци, нали знаеш? Знам, че ти не си виновен, но вие хората май не правите разлика между един замислил се трол и обикновена скала. Видиш ли, прачичо ми бе фактически начукан за камъни.
— Но това е ужасно!
— Да, в един миг си беше трол, в следващия декоративна камина.
Спряха пред някаква скала, която изглеждаше позната. В тъмнината тлееше полузагаснал разпилян огън.
— Май тук са се били — отбеляза Берил.
— Всички са изчезнали — извика Ринсуинд. Изтича до края на сечището. — И конете! Даже Багажът го няма!
— Някой е протекъл — рече Кварц, като се наведе. — Онова червеното воднистото, дето го имате във вътрешностите си. Вижте!
— Кръв!
— А, така ли му викате? Така и не разбрах за какво служи.
Ринсуинд уплашено се луташе, загубил ума и дума, като надничаше зад храстите да не би някой да се е скрил там. Ето как се спъна в малко зелено шишенце.
— Мехлемът на Коен! — изстена. — Никъде не тръгва без него!
— Ами — почна Кварц, — на вас човеците нещо ви става, искам да кажа, както на нас, когато станем съвсем мудни и хванем философия, само че вие просто се разпадате на парчета…
— Казва се умиране! — изкрещя Ринсуинд.
— Точно така. Явно са направили това, щом ги няма тук.
