напусна кабината.
Цели три минути — страшно дълго време! — Язон и Мета, останали сами двамата, седяха, гледаха се и мълчаха. Да говорят за онова, което ги измъчваше в момента, разбира се, не беше възможно, а да дрънкат глупости само заради конспирацията нямаха нито сили, нито желание.
След секунди в кабината връхлетя Мадам Цин, изригвайки проклятия. В окървавен комбинезон, с дви пистолета в ръцете и още един на кръста, с дълбока драскотина през цялото лице, но въпреки всичко красива, стремителна, свирепа. Като дива котка.
— Къде е Морган? — Храбрата ранена флибустиерка накрая успя да скърпи някаква смислена фраза.
— При Мисон — каза Мета.
— Отивам при него. Или… не. — Тя изведнъж се олюля, но сграбчи касата на вратата и не успя да падне. — Добре, тогава при доктора първо. При Монтобан. Тръгвам.
— Да ти помогна ли? — запита Мета с леден и страшен, абсолютно чужд глас.
— Не, благодаря, ще се довлека и сама. — Мадам Цин вече се обърна. — Да! Дръж това, погледайте. Толкова успяхме да заснемем…
И тя им протегна един микродиск от някаква погубена камера и изчезна в коридора.
Явно й беше много лошо, защто не можеше да улавя тънките оттенъци интонация.
Язон внимателно постави диска върху масата, като бомба, и погледна Мета. Оставаше да забие това малко кръгче в дисковото устройство на бордовия компютър и тогава щяха да разберат които са загиналите от пирянците. Да го забие. Ето тази дума му дойде на ум. Да го забие като нож в сърцето. Мета мълчаливо кимна.
Язонведнага позна Клиф. Тримата други бяха съвсем деца, две момчета и едно момиче, всичките от тринайсет до шестнайсет години. Впрочем, по пирянските разбирания, това бяха почти ветерани. Мета понаваше по име цялата група, но Язон дори и не искаше да запомня имената им — главното беше, че Гриф го нямаше сред загиналите. А да нарекат тези отчаяни млади воини гоначи можеше само абсолютно неграмотната в пирянските дела Мадам Цин. Разбира се, Клиф и другарите му никого никъде не бяха подгонвали, те просто в най-добрите традиции на Света на смъртта разстрелваха в упор всички изпречили се на пътя им хищни твари. Да, при тази ситуация отделни ята животни бяха способни да се стрелнат и в обратната посока, но въобще когато двата отряда — пирянският и флибустиерският — се бяха сближили на изстрел разстояние, зверове между тях на практика не бяха останали. Никакви. Кръстосаният огън е страшно нещо. На горската полянка и растения почти не бяха останали.
Отначало сцената беше няма. Всяка група считаше, че е срещнала свои, и всички тихо недоумяваха. После в миг всички бяха проумели и флибустиерите веднага бяха залегнали. Пирянците не залегнаха. Това не беше в правилата им. Сила, скорост и натиск — ето ги всички местни тайни на боя.
Той можеше и трябваше да завърши с победа на пирянците. При ситуация четирима срещу тридесет победата за тях нямаше да представлява проблем, още повече на родната им планета. Но това щеше да е в ръкопашна схватка или при обикновена престрелка. А престрелката не се бе получила от обичайните.
Мадам Цин не искаше да губи дори и един човек от командата си и бе заповядала да открият огън от огнеметите. Едновременно от двата фланга. Това беше съвсем неочаквано. Пирянците, разбира се, бяха истински супермени, но залети от горящ напалм, те умираха почти така бързо, както и обикновените хора. Само Клиф бе успял да избегне участта на другарите си. Само че докато сменяше празния пълнител с нов от сумката, Мадам Цин, без да бърза, собственоръчно се бе прицелила и пръснала ръката на Клиф с пистолета. В следващата секунда същото бе споходило и другата му ръка. После бе насочила прицела си към нозете му. В такива случаи болевият шок и загубата на кръв са достатъчни, но само за обикновените хора. Пирянците са свикнали да понасят всякаква болка и дори лишени и от четирите си крайника, са способни яростно да ръфат противника си или поне да дръпнат щифта на последната граната. Клиф не бе успял да направи дори и това и затова бе умирал дълго.
А снимащият последната сцена флибустиери бе проявил очевиден талант на видеорежисьор. Той ту бе редувал кадрите с губещия кръв и замиращ пирянин с едрия план на невероятната тесноока брюнетка, която вече забелваше очи от екстаза, отмяташе глава назад, облизваше си устните и тежко дишаше, сякаш наистина се занимаваше с любов, а не със смърт. Накрая тя застена в изнемога, рухна на земята обгърнала автомата си, изпъната в невероятна поза. В следващия момент целият екран беше закрит от черния абрис на рогат дявол, изображението загуби фокус, разлюля се и изчезна. Не ставаше ясно дали домораслият гений на батално-еротичното кино бе успял да оцелее, но камерата му със сигурност беше разбита от рогоноса.
Мета стискаше с две ръце пистолета си, с чело оросено от пот. Язон се вгледа по-внимателно и видя, че тя всъщност стиска пистолета с дясната ръка, както обикновено. Пирянците никога не държаха пистолета с две ръце докато стреляха. Ръцете им бяха достатъчно стабилни, и едната им беше достатъчна да държат оръжието, докато с другата се бранеха от отровни мухи или вражеските стрели. А с лявата си ръка Мета просто не даваше на дясната да натисне спусъка, сякаш в нея сега се бореха двама различни души, изпълнени с диаметрално противоположни чувства, желания и цели.
— Скъпа — прошепна Язон, — ние вече не сме в тази възраст, когато стрелят по видеоекраните с безумна сляпа ярост.
— Да, разбира се — отвърна тя с безцветен глас.
Язон усети, че нещо не беше наред и произнесе:
— Да тръгваме! Бързо!
Тя дори и не го запита накъде. Беше й все едно. А и Язон само още не го беше измислил, искаше просто да се махнат от кабината час по-скоро. Едва ли Морган и Мисон в момента подслушваха разговора им; в тази минута на главния стратег на операцията «Смърт на света» едва ли му беше до тях. И въпреки всичко, трябваше ли да дърпат дявола за опашката? Съществуваше голяма опасност Мета да си изтърве нервите в присъствието на други хора. Или като минимум да изтърси нещо съвсем не на място.
Те вече вървяха по дългия проход към каютата си, когато Мета не се сдържа. По-точно, яростно изръмжа:
— Ще я убия!
— Добре — съгласи се Язон. — Само че не днес, не сега. Те обезателно трябва да се гмурнат в Епицентъра, а после вече…
Внезапно нова мисъл споходи Язон. Той се спря, мигом съобразил, че е оставил кабината празна, и извика по мобилния Хауърд:
— Тони, Язон се обажда. Заеми капитанското място, моля те, че там никой не остана. Кръстосвачът вярно че седи на едно място в автоматичен режим, но все пак…
— Тръгвам! — откликна Хауърд.
Мета изчака да приключи краткия им разговор и заяви, този път вече доста по-спокойно, но със същото убеждение.
— И въпреки всичко ще я убия.
— Казах ти вече: добре — повтори Язон. — Но сега ме изслушай внимателно, докато имаме възможност да говорим. Разбираш ли, решението да насочим в Епицентъра звездолета «Овен» ми хрумна съвсем внезапно, и дори мога да кажа, напълно случайно. Просто исках да измисля нещо парадоксално, шокиращо. Сега обаче виждам, че това е една много неслучайна случайност. Както винаги, интуицията ми подсказа единственото правилно решение.
— И какво ще стане, когато нападнат Епицентъра с тоя златен чайник?
Най-после! В очите на Мета проблесна пламъчето на живия интерес и още нещо, освен незабавната смърт на Мадам Цин.
— Но всяка вероятност не го знам — предпазливо започна Язон, — но имам някаква приблизителна представа. Това няма да е съвсем обикновена атака, а по-скоро разузнаване. Та нали «Овен» не е боен кораб. Той оръдия няма даже.
— Остави оръдията, Язон, там има неща далеч по-страшни от всякакви оръдия. Когато за пръв път се запознах с тоя Ослепителен Виторог, Стан вече бе успял да проумее нещичко. И ми разказа. Оръжието може да има и съвсем нетрадиционен вид, а Мисон пък знаеш че е повече от печен в тия истории! Ще видиш, че във всички случаи ще атакуват.
