оставя съдбата на човечеството в ръцете на
Тъмните очи на Сарейн пламнаха.
— Питър, никога няма да ни се удаде по-добра възможност! Дворецът на шепота е празен.
— Кликисите тревожат и мен толкова, колкото всеки друг, но ние знаем дяволски добре, че председателят е заплаха за човечеството — каза адмирал Уилис. — Оттук не можете да направите нищо за Земята, ваше величество.
Питър усети как го изпълва стоманена решителност.
— Но мога да направя нещо, ако си върна трона. Сега човечеството повече от всякога се нуждае от силен лидер.
Знаеше, че хората са готови. Бяха му изпратили всички възможни сигнали. По един или друг начин щяха скоро да съборят председателя и неговото протеже крал Рори. Вероятно щяха да превърнат момчето в изкупителна жертва — съдба, която младежът не заслужаваше. Питър се обърна към адмирал Уилис:
— Виждате ли начин да избегнем престрелката? Не можем да позволим корабите ни да стрелят по ЗВС.
Уилис отвърна въодушевено:
— Точно в този момент кой гледа към нас? Всички са се втренчили в кликисите. Мога спокойно да наредя на една манта да се откъсне от задните редици и заобиколно да тръгне към Земята. Влизате без шум и без кръвопролития, установявате контрол, забивате нашето знаме в Дворцовия квартал и до довечера отново ще седите на трона си. Ако или когато председателят се върне, вече ще владеем положението. Безкръвен преврат.
— От техническа гледна точка това не е преврат — изтъкна ОХ. — Крал Питър никога не е абдикирал. Мога да посоча множество прецеденти в закона на Ханзата, както и исторически сравнения.
— Точно така, Питър — окуражи го Естара. — Хората имат нужда от теб.
Хубаво беше отново да взема ясни решения, да действа по план. Питър я целуна.
— Ще взема ОХ с мен, но ти и Сарейн ще останете тук. Ако нещо се случи с мен, Конфедерацията ще има нужда от кралицата си.
Виждаше, че Естара се измъчва, но знаеше, че разбира политическата необходимост от този курс на действие.
— Ще ръководя операцията лично — заяви Уилис с нетърпящ възражение тон. — Генерал Бриндъл може да се заинати.
Питър я последва към асансьора, като хвърли последен поглед към застрашителните кораби на главния екран.
— Заради доброто на целия свят се надявам това да не се окаже най-кратката реставрация в човешката история.
140.
Сирикс
Единадесетте кораба-рояци продължаваха да се носят извън зоната на отломките, останали от разрушената Луна. Сирикс не разбираше защо кликисите просто не открият огън по жалката група кораби на ЗВС и конфедерационните съдове. Сдържаността не бе присъща на нито едно люпило.
В момента кошерното съзнание провеждаше среща с предателския председател на Ханзата — среща, на която почти със сигурност се планираше унищожаването на черните роботи. Сирикс трябваше да се възползва от всяка минута, за да организира отстъплението си.
След като получиха командите му, черните роботи бързо довършиха клането на всичките четиринадесет годни за летене кораби на ЗВС. Всеки инженер, инспектор, тактически експерт и корабен конструктор на Ханзата бе заловен и убит. Само един успя да се добере до комуникационна система и изграчи с дрезгав глас предупреждение към останалата част от ЗВС:
— Роботите отново ни предават! Избиват… — И нищо повече. Роботите му смазаха ларинкса. Сирикс се надяваше, че покрай страха и объркването, причинено от пристигането на кликисите, войниците няма да реагират на тревогата веднага.
Въпреки това обаче трябваше да действа бързо.
Повече от десет хиляди робота — по-голямата част от тях новопристигнали от фабриките за компита — застанаха на постовете си и запалиха звездните двигатели, подготвяха се за масово бягство.
Сирикс завъртя ъгловатата си глава към ПД и КТ, които стояха до него на мостика на мантата. По полимерната кожа на компитата се виждаха червени петна — бяха помагали при влаченето и изхвърлянето на осакатените трупове на човешките инспектори.
— Вие двамата стойте в готовност до оръжията.
— Да, Сирикс — отвърнаха те едновременно.
Единадесетте кораба-рояци не направиха движение нито към Земята, нито към роботските кораби, но сензорите на Сирикс засякоха раздвижването на малки компонентни кораби, които се разпръскваха наоколо: от главните рояци се бяха отделили разузнавачески съдове, явно за да огледат дейността в близкия космос. Вниманието им бе насочено най-вече към многобройните кораби, които претърсваха пространството между Земята и Луната за още смъртоносни лунни късове.
Три от тях се насочиха към орбиталните ремонтни докове. Скоро щяха да разпознаят конструкцията на корабите и да разберат, че черните роботи са тук.
— Унищожете ги! — изрева Сирикс на ПД и КТ.
Двете компита — имаха богат опит в използването на оръжия на ЗВС — откриха огън. Язерните изстрели улучиха право в целта, но Сирикс знаеше, че е прекалено късно. Разузнавачите със сигурност бяха забелязали присъствието на черните роботи, а знаеха ли го те, значи го бе разбрало и люпилото.
Изпрати по комуникационния канал заповед за незабавно и пълно оттегляне и всички съдове под негово командване — четиридесет и два роботски кораба и четиринадесет откраднати от ЗВС — се отдалечиха с пълна скорост и оставиха хората да се изправят срещу кликисите сами.
Но люпилото ги бе видяло през очите на пилотите на разузнаваческите кораби и огромните кораби- рояци се раздвижиха.
141.
Председателят Базил Венцеслас
Погълнатата в недрата на невероятния кораб-рояк дипломатическа совалка се разтресе, но продължи да напредва към ядрото — огромна буца от спирали, съставени както от различни метали, така и от блестящи полимерни секрети. Базил си помисли, че прилича на електрифициран обгърнат в смола мозък.
Пилотът безпомощно вдигна ръце от контролите.
— Има магнитен лъч, който ни притегля. Не мога да направя нищо.
— Очевидно ни тегли натам, където трябва да отидем. — Базил се взираше напред, мъчеше се да забележи нещо, което да му даде някаква информация. — Какво ще ни посъветвате, доктор Коликос?
— За момента най-доброто, което можете да направите, е да чакате. Люпилото ще направи първия ход.
Магнитът ги привлече в подобен на пещера отвор в ядрото на кораба-рояк. Совалката се стовари тежко на пода в сводест хангар. Поне хиляда кликиски войници се стекоха, за да ги посрещнат.
Маргарет отиде до люка, отвори го и почти небрежно излезе сред гъмжилото от кликиси.
— Господин председател — провикна се през рамо, — люпилото иска да дойдете. Елате.
Базил малко се подразни от спокойствието й пред лицето на чудовищните насекоми. Не му харесваше някой друг да поема командата. Нареди на пилота да остане вътре, за да защитава кораба (макар че не обясни как точно), и последва Маргарет. Антон също слезе. Въздухът беше спарен, но ставаше за дишане.
Покритите с шипове хитинови тела на насекомите приличаха на бронирани танкове. Тези, които Маргарет посочи като дарители, имаха сребриста броня, прорязана от черни ивици; лицата им представляваха мозайки от малки плочки, които постоянно се разместваха и от време на време приемаха
