Пепел от светове

почти човешки образ.

Базил се изправи пред най-близкия дарител — същество с огромен рог на главата — и каза, сякаш се обръщаше към официален посланик:

— Аз съм председателят на Теранския ханзейски съюз. Имам уговорка за среща с вашето люпило.

— Те нямат индивидуалност — тихо каза Маргарет. — Когато говорите с един от тях, вие всъщност говорите с люпилото. Кошерното съзнание слуша всичките ни разговори.

— Тогава защо просто не ни изпратиха посланик? — недоволно попита Базил.

Маргарет наклони глава.

— Защото ефектът няма да е същият. Последвайте ме.

Огромните дарители и шипестите воини ги поведоха с бързи тракащи крачки по странни вътрешноутробни коридори. По пътя Базил видя толкова много кликиси, задръстили пътеките, че беше сигурен: кошерното съзнание никога нямаше да ги пусне да си отидат от това адско място.

Най-после спряха в някакво помещение и Базил се взря с ужас в слузестите късове от убити кликиси, в парчетата отломки, в блестящите късчета метал и счупено стъкло… и в ларвите — много, много ларви. Олюля се и ушите му гръмнаха от неспирното оглушително жужене, което проникваше до най-дълбоките нива на слуха и караше костите му да вибрират. Всичките му планове, дипломатически умения и увереност увяхнаха.

Никога не се бе чувствал толкова объркан.

Маргарет пристъпи към ужасната маса и каза високо:

— Това е Единственото люпило. — Вече не изглеждаше толкова самоуверена. — То е… различно от всичко, което съм виждала.

Краката на Базил се бяха парализирали, но той се насили да се приближи до люпилото. Гласът му бе пресипнал. Никога не се бе чувствал толкова смазващо беззащитен.

— Аз съм председателят Базил Венцеслас. Мисля, че трябва да обсъдим някои дипломатически въпроси.

Без да помръдва от мястото си, Маргарет се провикна към бръмчащата пулсираща маса:

— Още ли си там, Дейвлин? — В гласа й имаше слаба надежда. — Поне част от теб? Чуваш ли ме?

Помръдващите парчета на люпилото се разместиха като глина под ръцете на скулптор и образуваха едно огромно лице, приличаше на главата на насекомо. А после чертите му потрепнаха, омекнаха, станаха почти човешки.

— То… прилича на Дейвлин.

— Значи някаква част от него все още е там дори след това последно голямо делене. — В гласа на Маргарет звучеше облекчение.

— Познавам те, председателю Венцеслас. — Устните на гигантското лице се движеха, но гласът идваше отвсякъде. — Познавам врага ти.

Толкова много неща бяха рухнали, че този чудноват обрат на събитията не бе по-странен от всичко останало. Базил се вкопчи в мисълта, че люпилото го бе повикало по име. Макар че почти не познаваше мъжа, който бе работил за него години наред като „специалист по неизяснени подробности“, знаеше, че Дейвлин положително трябва да го помни.

— И аз те помня, Дейвлин. Ти беше най-добрият ми експерт и съм сигурен, че си спомняш на кого си верен. Ханзата иска да сключи мир с кликисите. — Помисли си, че ще е по-добре да не споменава за адмирал Диенте и за нападението на генерал Ланиан.

Изражението на огромното лице не се промени.

— Познавам те, председателю Венцеслас. Не можеш да скриеш никакви тайни от мен.

Базил настръхна. Истинският Дейвлин Лотце не знаеше почти нищо за него и това може би не беше хубаво.

Чертите на лицето отново се размиха, изостриха се, уголемиха се и се превърнаха в калейдоскоп от най-ужасните кликиски воини, чудовищни дарители, шипести насекомовидни същества.

— Ти изпрати хората на нашите светове. Твоята колонизаторска инициатива. Ти изпрати бойни кораби да унищожат нашия кошер в Пим.

Базил заговори с пресъхнало гърло:

— Това беше неразбирателство. Мислех, че нямам друг избор. Ханзата не мисли зло на кликисите. Можем да сме съюзници. Няма причина да воюваме.

— Не можеш да скриеш какво си направил.

Изведнъж всяко подобие на обвивка върху люпилото — било то лицето на Дейвлин или глава на кликис — отново се разпадна в кипящ хаос. Дори Маргарет отскочи уплашена. Гласът на кошерното съзнание обаче продължи да бучи от безброй гърла, ехтящ, обвиняващ:

— Ти се съюзи с роботите. Ти си сътрудничеше с нашите врагове.

Дарителите и воините тръгнаха към тях, вдигнали шипестите си ръце.

Сърцето на Базил изстина от ужас. Около тях корабът-рояк започна да вибрира, да бръмчи, да се движи.

— Това беше част от грижливо замислен план — настоя Базил. — Сирикс искаше да ни предаде. Винаги съм го знаел. Направих клопка, която ще унищожи черните роботи веднъж и завинаги. Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

Внезапно люпилото отново прие формата на лицето на Дейвлин Лотце.

— Познавам те, председателю Венцеслас. За теб истината е… това, което ти изнася в дадена ситуация.

— Казвам ти, че това никога не е било истинска сделка, а само клопка!

Но всяка следа от Дейвлин Лотце, от каквото и да било човешко, бе изчезнала от кънтящия глас:

— Два от моите кораби-рояци ще преследват и ще унищожат черните роботи. Останалите ще опустошат Земята, задето си сътрудничеше с нашите врагове.

— Дейвлин, чуй ме! — изкрещя отчаяно Базил. — Обещавам, че всичко ще се изясни. — Отново се опита да си възвърне спокойствието, да влезе в ролята на председател на Ханзата. — Когато се изправиш пред черните роботи, ще разбереш какво съм направил за хората и за кликисите. Ако наистина ме познаваш, както твърдиш, значи знаеш, че бих постъпил точно така.

Молеше се коварният план, който бе замислил срещу Сирикс, да се развие според очакванията му. В противен случай нямаше начин да възпре яростта на кликисите.

142.Крал Питър

В Дворцовия квартал рядко кацаха манти. Сравнително малкият космодрум не можеше да ги побере.

— Няма защо да се приземяваме с всичките му там церемонии и процедури, които продължават с часове — каза адмирал Уилис. — Прекалено голям шум се вдига, а и освен това бързаме. Ще свалим войниците със скутери.

Множество малки съдове бързаха да се махнат от пътя им. По всяко друго време пристигането им щеше да бъде посрещнато с военна сила, но сега всички кораби на ЗВС бяха разгърнати в кордон срещу единадесетте кликиски кораби-рояци.

Войниците на Ханзата бяха прекалено заети с все по-енергичните демонстрации в Дворцовия квартал — всъщност на цялата планета. Както бе казала Сарейн, Патрик Фицпатрик и Зет Келъм ги възпламеняваха с нови и нови предавания, в които изброяваха греховете на Базил. А самия председател го нямаше и не можеше да даде никакви заповеди. Крал Рори все едно го нямаше.

— Очаква ни бърза и чиста победа, ваше величество — каза Уилис и спусна мантата надолу, без да обръща внимание на възраженията на служителите от космодрума. — Ескортирам законния крал до Двореца на шепота и не е нужно да казвам „моля“ и „благодаря“. Но ще се постарая да не смачкам прекалено много от вашите ликуващи поданици.

Мантата се движеше достатъчно бавно, та останалите кораби да могат да се махнат от пътя й.

ОХ стоеше до краля, готов да му помага. Питър и хората му се подготвиха за слизане. Придружаваха ги