екрана се изчистиха.
— Господи! Те са безброй!
Космосът около Илдира бе задръстен с вихрушка от огнени кълба — нажежена до бяло буря от новородени фероуи, които Руса’х бе създал, поглъщайки душепламъците на хиляди безпомощни илдирийци.
— Ще ги победим. — Зан’нх не позволи и най-малкото съмнение да обагри думите му.
Навигаторът викна изненадано:
— Адаре, увеличаваме скоростта! Вече не мога да контролирам лайнера. — Вдигна безпомощно ръце. — Нещо ни влачи напред.
Зан’нх разбра.
— Това са нашите съюзници. Сега венталите ръководят нападението. — Не се и опита да прикрие задоволството си. — Подгответе се за сблъсъка.
Фероуите се скупчиха, сякаш атаката ги изпълваше с любопитство, но не и с тревога. Някои се стрелнаха към обвитите с вентали кораби, други отскочиха като искри, понесени от вятъра.
Двама стреснати конфедерационни пилоти изстреляха няколко венталски снаряда. Въпреки че паникьосания им мерник го нямаше никакъв, снарядите се отклониха сякаш по своя собствена воля и улучиха група фероуи, избухнаха и ги унищожиха до един.
Скоростта на бойните лайнери на Слънчевия флот се увеличи още повече — войнствените вентали се бяха втурнали да търсят мишени. Зан’нх стискаше парапета и наблюдаваше битката, която не можеше да ръководи. Като адар беше свикнал да е този, който изработва стратегията и дава заповедите. Но пък фероуите се различаваха от другите им врагове.
Една пламтяща огнена топка се стрелна към тях, обвита в огромни арки от огън. Флагманският кораб полетя право към нея.
— Адаре! — изкрещя навигаторът.
Обвитият в мъгла боен лайнер се хвърли в адската бездна — и мина невредим през нея. Когато пламъците се опитаха да се захванат за пищната украса на корпуса, от него се надигна смъртоносна венталска пара и изръмжа срещу фероуито. Сякаш отровено, огненото същество се сгърчи и потръпна, докато венталите го разкъсваха. Флагманският кораб се издигна над последните пламъци с пушещ, но невредим корпус.
Зан’нх почувства как през тизма преминава електрическа искра на ентусиазъм. Отново направляван от венталите, големият боен лайнер промени курса си и се втурна след друг фероуи.
Адарът предприе своя собствена инициатива.
— Изстреляйте венталските снаряди. Целете се добре.
Със задоволство видя на екраните как белите ивици летят като огрени от слънцето стрели към огнените кълба. Междувременно, командван от венталите, бойният лайнер унищожаваше фероуите един след друг като подивялото острие на умел илдирийски дуелист.
Под тях конфедерационните съдове атакуваха елипсоидите — изстрелваха замръзналите си снаряди към всяка огнена мишена, която се изпречеше на пътя им.
Гърдите на Зан’нх се издуха от гордост и триумф — чувства, които не бе изпитвал от много време. Стотици огнени кълба вече бяха унищожени. Извънземните кораби се прегрупираха и се снишиха в търсене на нови цели и фероуите се понесоха далеч, за да избягат от заплахата.
— Никога не съм мислил, че ще видя това — възкликна Съливан. — Те наистина бягат!
Осира’х се взираше в отдалечаващите се фероуи, без да мигне.
— Започват да осъзнават какво сме изправили срещу тях. Руса’х се е уплашил.
В командното ядро пристигнаха съобщения от отдалечени разузнавачески кораби, които се сражаваха на периметъра на системата.
— Господарю! Нещо става в слънцата. Фероуите отварят нови транскоридори.
На прехвърлените на екрана образи седемте слънца на Илдира се бяха превърнали в същински порти на ада. От звездите изскочиха хиляди огнени кълба и се понесоха към Илдира.
146.
Престолонаследникът Даро’х
Дори и без Призматичния палат, дори и без Миджистра, Илдирийската империя си оставаше жива. Империята
Когато падащите космически докове бяха унищожили великолепния престолен град, ударът можеше да прекърши духа на илдирийците завинаги, но Даро’х бе успял да запази увереността си, че така е трябвало да стане, и поддържаше духа си заради цялата си раса. Това бе негова отговорност като престолонаследник.
След като фероуите напуснаха Илдира, за да се втурнат след адар Зан’нх и неговите бойни лайнери, младият Райдек’х се върна и разказа историята си — изтощен, но жив. Сега момчето изглеждаше по-силно и погледът му бе различен. Беше се изправил срещу превъплътения фероуи с очакване да бъде изпепелен. Не бе знаел, че децата със смесена кръв на Нира могат да го защитят. Сега, след като Райдек’х се бе върнал в убежището в мините, както престолонаследникът, така и братята и сестрите на Осира’х го приемаха като още едно доказателство за силата на илдирийския дух.
Поне за малко хората на Даро’х можеха да си поемат дъх и да възстановят част от силите си. С цялото си сърце престолонаследникът вярваше, че адар Зан’нх ще освободи мага-император. И тъй като го вярваше той, вярваха и останалите илдирийци, които черпеха увереност от връзката си с него в тизма.
За да демонстрира решителността си, Даро’х излезе от планинското си убежище и призова хората си да го последват, да излязат от пещерите и мините. Застанала до брат си, Язра’х го изгледа с хищна горда усмивка и каза:
— Не можем да се крием вечно.
Всички запримигваха на слънчевата светлина, щастливи отново да видят успокоителните слънца. През тизма Даро’х усещаше ободряването на колективната психика на расата си, новопородилия се изблик на увереност, но тази увереност постепенно избледня, когато илдирийците видяха разрушенията.
През духовните нишки, които ги свързваха, Даро’х ги застави да почувстват страстта, която изпълваше самия него. Със своето съзнание, със своята решителност той сплоти хората. Знаеше как да го направи.
— Ще отидем в Миджистра!
По пътя щяха да съберат други бегълци, да намерят многобройните разпръснати къде ли не илдирийци.
Въпреки неотдавнашния си сблъсък с превъплътения фероуи и новината, че неговият наставник тал О’нх е загинал при падането на корабостроителниците, Райдек’х бе един от първите желаещи да тръгнат. Четирите деца на Нира също настояха да вървят начело, редом с Даро’х.
След няколко дълги и изтощителни дни стигнаха до почернелите руини на Миджистра. Когато Даро’х погледна разрушените сгради и разпръснатите отломки, колективната вълна на отчаяние, долетяла от неговите хора, едва не го накара да се разколебае. Тези, които бяха дошли с него, не можеха да видят нищо друго, освен обгорелите останки от това, което някога бе гордостта на тяхната древна империя.
И Даро’х знаеше, че самият той бе причинил това разрушение. „Аз съм виновен“. Не можеше да откъсне поглед от руините. „Но това бе единственият начин“.
Главният паметител Ко’сх бе съкрушен. По лицето му неконтролируемо се сменяха най-различни цветове и макар да бе прекарал целия си живот в разкази, за един дълъг миг той се оказа неспособен да намери думи.
— Няма я — прошепна най-после. — Всеки къс от нашата история — от душата ни!
— Не — каза Даро’х с тържествен глас. — Не сме си отишли. Щом си паметител,
— Но ние
Язра’х го зашлеви през лицето със сила, която го събори на земята. Ко’сх падна на колене и
