Илдира, да не влизат в пряк бой с фероуите. Завръщащите се от редовния си патрул съдове от Слънчевия флот бяха получили съобщение да се установят в самия край на системата и да чакат удобен случай да предприемат ход. Не можеха да спечелят, а адарът не можеше да рискува да загуби още лайнери. Даро’х знаеше каква горчивина предизвиква у Зан’нх необходимостта да издаде тези „страхливи“ заповеди; въпреки това обаче капитаните на корабите се подчиниха и задържаха големите си съдове в готовност — и в безопасност.
— С ваше позволение, престолонаследнико, един от капитаните ми поиска разрешение да натовари кораба си с бегълци и да се опита да побегне от планетата. — Зан’нх се извърна от пилотското място. — Можем да натоварим десет хиляди души от най-откритите лагери и да ги отведем на безопасно място.
Даро’х се замисли.
— Лайнерът няма да може да се върне. Можем ли да си позволим да го загубим?
— Моите лайнери не могат да се сражават с фероуите, престолонаследнико. Така обаче поне ще можем да спасим десет хиляди души.
— Значи това е разумният избор. Кажи на капитана, че му разрешавам да опита.
Катерът се устреми към голите скали и Даро’х видя тъмни дупки в надвисналите склонове — пещери, до които се стигаше по широки чакълести пътища, прокарани преди векове. Кацнаха на една широка скалиста издатина.
— Тал О’нх и губернаторът на Хирилка Райдек’х са вече в тунелите — докладва Зан’нх. — Започнали са да ги оборудват с необходимите съоръжения, които да ги превърнат в наш нов команден център.
Даро’х слезе от кораба и обезсърчено погледна кръглия тунел, който поне засега щеше да е новият им дом. Преди да успее да каже нещо, Язра’х го погледна укорително.
— Въпреки цялото си великолепие Призматичният палат е просто една сграда. Не забравяй, че ти си
Даро’х се опита да се убеди, че сестра му е права. Трябваше да направи всичко по силите си, за да оправдае вярата й в него.
11.
Превъплътеният фероуи Руса’х
Руса’х се настани на мястото, което му се полагаше по право, като ярък въглен в центъра на огромен огън на открито. Със своите кули, минарета и блещукащи като скъпоценни камъни тавани, Призматичният палат бе негов по право и по задължение — не заради собствените му амбиции, а за благото на илдирийската раса… както и за възкресението на фероуите и яркото възпламеняване на вселената. Руса’х бе започнал да действа заради хората си, заради Илдира, заради всички онези, които бяха загубили пътя си към Извора на светлината.
Вече бе заел мястото си в това, което бе останало от Небесната сфера, и силата му би трябвало да почне да се разпространява като пожар. Бе се опитал да заплете още една мрежа на тизма, да спаси някои илдирийци чрез необходимото пречистване и пожертване на други. Но тази нова победа не бе това, което бе очаквал. Въпреки ярките духовни нишки, които го свързваха с фероуите и с илдирийците, намиращи се под неговите грижи, той все още се чувстваше сам.
Фероуите му бяха помогнали, но искаха още… винаги все повече. Всеки възпламеним обект в палата вече бе изгорял. Ако ги оставеше да правят каквото си щат, огнените кълба щяха да полетят навсякъде, да поглъщат всичко, всеки душепламък, който намерят, за да създадат нови фероуи. Руса’х правеше всичко по силите си, за да предотврати тоталното бедствие.
Бе показал на огнените същества как да разгромят хидрогите. Самият той бе превъплътен фероуи, но също така бе и спасителят на Илдирийската империя.
В този миг неговите фероуи се носеха из целия Спирален ръкав, за да завладеят отново своите студени, мъртви звезди. Огнените същества вече бяха изтребили огромна маса вентали на Харибда и благодарение на откритието, което бе направил, Руса’х бе изпратил много новородени фероуи по духовните нишки на тизм/телевръзката на Терок. Битката със световната гора вече бушуваше с пълна сила, гореше… гореше.
Но Руса’х трябваше да запази поне част от Илдира незасегната. Трябваше да държи фероуите под твърд контрол.
Сега, в Призматичния палат, той се опиваше от пращенето на заобикалящите го пламъци. И все пак Миджистра изглеждаше прекалено тиха и празна — повечето хора бяха избягали в хълмовете и пустеещите земи. Руса’х бе разочарован, че истински илдирийци са готови да изоставят свещения си метрополис, но те продължаваха да се изливат навън от очертанията му, сякаш новата светлина бе прекалено ярка, за да я понесат. Криеха се в разпръснати лагери, гушеха се един до друг за утеха и защита. Въпреки дезертьорството им Руса’х бе готов да ги защитава от фероуите винаги, когато можеше. Все пак Илдира беше
Много от бегълците бяха бежанци от обичната му Хирилка — хора, които бяха потърсили убежище на главния свят на империята. Руса’х изпитваше огромно състрадание и чувство за отговорност към тях, но много от тези неохотни бегълци така и не бяха намерили дом тук, а и не можеха да се върнат на Хирилка. Джора’х бе виновен за това.
Всичко щеше да е наред, ако жителите на Хирилка просто бяха останали там, където им беше мястото.
Само Руса’х можеше да ги спаси. Или пък можеше да остави фероуите да ги превърнат в пепел.
Сега, след като хидрогите бяха разгромени, фероуите трябваше да започнат да се размножават. Ярко пулсиращите огнени същества искаха още душепламъци. Неутолимата им жажда ги тласкаше да изгорят още бежански лагери, да заличат от лицето на земята цели отломъчни колонии.
Във вътрешността на ярко осветената небесна сфера гласът и мислите на Руса’х прокънтяха навън към огнените кълба:
— Няма да наранявате хората от Хирилка.
Фероуите потръпнаха и протестираха. Руса’х почувства как пламъците им се разгарят по-ярко, но остана непреклонен.
— Няма да ги закачате!
Ослепително враждебно сияние показа ясно какъв е отговорът на фероуите. Те бяха гладни. Пламтящите същества искаха още храна и Руса’х трябваше да им я даде. Трябваше да намери нещо, с което да ги умиротвори.
Високо в орбита забеляза самотен боен лайнер, издигаше се над изоставените корабостроителници. Знаеше, че няколкото кораба от Слънчевия флот на адар Зан’нх продължават да доставят припаси, за да помогнат на бежанците… но точно този лайнер носеше десет хиляди илдирийци, които искаха да потърсят спасение на някоя далечна колония на Илдирийската империя. Пилотът бе взел всички бегълци, които можеше да носи корабът, и бе излетял, за да ги отведе далеч от Руса’х.
Не можеше да позволи това да се случи.
Фероуите също забелязаха кораба. Руса’х знаеше, че това е приемлива жертва — най-добрият компромис, който можеше да постигне. Изстена, а после се предаде на неизбежното и освободи огнените топки. Те веднага се стрелнаха към новата мишена.
От Призматичния палат Руса’х наблюдаваше с пламнали очи как огнените топки бързо се приближават към претъпкания кораб. Можеше да почувства през тизма и надеждата, и ужаса на скупчените на лайнера бежанци. Десет хиляди души… до един изпълнени с отчаян копнеж да намерят убежище на някоя друга илдирийска планета.
Поне не бяха хора от Хирилка… Намери известна утеха в тази мисъл.
Гладните фероуи се напрегнаха и започнаха преследването. Щом ги забеляза, богато украсеният боен кораб зави и се устреми обратно към комплекса тежки космически докове и индустриални фабрики, сякаш се надяваше да намери там място, където да се скрие.
В отчаянието си бойният лайнер реши да се промуши през цяла гора от подпорни греди и недовършени корабни рами. Като демонстрира великолепна летателна техника, пилотът от Слънчевия флот се вмъкна под огромен куп бронирани метални плочи за обшивка на корпусите и докато се измъкваше изпод него,
