Сам четири обиколки и сателитът вече бе слязъл толкова ниско, че от земята го деляха само тридесетина метра. Кейлъб провери костюма си и го херметизира. По негова преценка оставаше още една обиколка, преди сателитът да стигне до земята.
Излезе, застана пред капсулата и се помъчи да види светлинката, която трябваше да мине над главата му. Звездите го гледаха като студени човешки очи.
Сателитът се появи над хоризонта и профуча толкова близо и бързо покрай Кейлъб, че той подскочи и неволно се изстреля на десет метра над земята. В най-високата точка на скока си видя как сателитът пада на не повече от километър.
Заподскача по леда. Струваше му се, че с всеки скок изминава половината от разстоянието до хоризонта на малкия планетоид. Когато стигна мястото, където се бе разбил сателитът, видя, че металните стени са се изкривили, но поне съдържанието на вътрешната част не се бе разпиляло по осеяния с дупки терен. С непохватни движения на облечените си в ръкавици ръце Кейлъб отвори кутията. Нямаше търпение да види какво оборудване и припаси има вътре. Отново се почувства като Робинзон Крузо, който намира сандък с провизии, донесен от морето на брега на самотния му остров.
Скитническите инженери бяха помислили за всичко: допълнителни енергийни резервоари, общи компоненти, които можеха да се използват за какви ли не полезни приспособления, обичайния комплект за спешни случаи с основни лекарства и дори обогатени хранителни дажби (Кейлъб не беше наясно защо на някого ще му трябват такива дажби при положение, че е в орбита).
Гледаше останките на сателита и си мислеше, че може би ще успее да приспособи някои от частите му и да подсили спасителната си капсула. Щом щеше да прекара тук остатъка от живота си — все едно колко дълъг щеше да е той, — можеше поне да си направи колкото се може по-удобно жилище.
Знаеше, че ще трябва да направи няколко курса, затова взе нещата, които бяха от най-голяма важност, приспособи за шейна от едно от плоските крила от соларен панел и бодро тръгна към капсулата. Изкачваше се по ниските замръзнали хълмове, спускаше се бързо по склоновете и заобикаляше широките черни пукнатини в леда.
Когато се приближи към малкия си лагер, с изненада установи, че от леда се издига сияние, сякаш под кората гори някакъв огън. Зловещият отблясък ставаше все по-широк и по-широк — накрая образува голямо светло езеро съвсем близо до спасителната му капсула.
Кейлъб рязко спря. Полазиха го ледени тръпки. Движена от инерцията, натоварената шейна се блъсна в краката му. Тук ставаше нещо много странно…
Но Кейлъб не можеше да стои и да чака да види какво ще стане — батериите на костюма и въздушната му бутилка вече бяха спаднали до двадесет и пет процента. И като събра цялата си смелост, той тръгна към странния блясък, който обгръщаше капсулата му.
59.
Антон Коликос
Докато магът-император продължаваше да живее като „специален гост“ в Двореца на шепота, а председателят Венцеслас умуваше какво да направи с него, Антон бе получил заповед да отведе паметителя Вао’сх в университета. Нямаше представа на какъв разпит ще подложат професорите Вао’сх, но предполагаше, че той няма да отстъпи.
Антон бе прекарал по-голямата част от преподавателската си кариера тук, в този университет, и завръщането би трябвало да го радва… но не беше така.
— От толкова отдавна исках да ти покажа това място, Вао’сх, но се боя, че действията на Ханзата охладиха ентусиазма ми по отношение на всички неща, с които се гордеех.
Старият паметител обаче приемаше обстоятелствата учудващо добре.
— Дори в неспокойни времена паметителят трябва винаги да наблюдава и да запомня. Възнамерявам да науча за твоята човешка култура точно толкова, колкото възнамеряват да научат те от мен за моята.
Антон погледна приятеля си, опитваше се да отгатне настроението му по цвета на лицето му.
— Как се чувстваш сега, когато си толкова далеч от сънародниците си?
— Поне засега мога да го понеса. Магът-император е близо и знам къде са другите ни спътници. Не се чувствам съвсем сам. — Паметителят се насили да си придаде бодър вид и хвана Антон за ръката, докато влизаха в двора на университета. — Може би след предишния си опит с лудостта на изолацията съм станал по-издръжлив от другите илдирийци.
Просторният озеленен кампус бе пълен с млади ентусиазирани студенти, все още недокоснати от цинизма на истинския живот. Като изследовател тук Антон не бе обръщал внимание на предателствата и козните, с които бе изпълнена факултетската политика и които бяха безкрайно далеч от митовете и великите епически цикли. Навремето собствените му цели му се струваха възвишени: бореше се за постоянно назначение, публикуваше смела интерпретация на нов превод, въвличаше свои съперници- преподаватели в енергични, но отнесени академични дебати… Оттогава бе преживял наистина много — от Илдирийската империя до предателските черни роботи, хидрогите, световната гора… и сега бе дошло предателството на собственото му правителство. Да, в сравнение с всичко това университетската политика беше абсурдно незначителна.
Вървеше през двора с Вао’сх и се мъчеше да не обръща внимание на охраната — истинска армия, която ги придружаваше на не особено дискретно разстояние. Спря пред един двоен фонтан, чийто дизайн бе копиран от Миджистра.
— Тази част от университета е Катедрата по илдирийски науки. Тук ще прекарваме по-голямата част от времето си.
Преди заминаването на Антон преди години деканът бе обещал, че докато изпълнява необикновената си мисия на Илдира, Антон ще бъде смятан за ценен член на катедрата, перо в шапката на университета. Сега, докато въвеждаше Вао’сх в старото административно крило, Антон не подозираше какво раздвижване ще предизвика появата му. Стражите на Ханзата се втурнаха пред тях да огледат сградата и да съобщят на администраторите и колегите им. Антон се смути.
Деканът забързано излезе да ги посрещне.
— Радвам се, че най-после се завърнахте при нас, доктор Коликос. — Протегна потната си ръка. — И за вас сме чували много, паметител Вао’сх.
Беше възрастен мъж с гъста, очевидно боядисана червена коса, отпуснати бузи и устни, прекалено пълни за лицето му. Говореха, че бил страшно заядлив, особено на коктейли след няколко чаши вино, макар че Антон не можеше да го потвърди лично — никога не го бяха канили на такива престижни мероприятия.
Деканът погледна накриво стражите на Ханзата, които бяха застанали до вратата, и стисна първо ръката на Антон, а после и на Вао’сх.
— Останахме очаровани, когато получихме първите ви преводи на Сагата, доктор Коликос. Доставиха ни ги тук — всъщност контрабандно. Безкрайно сме задължени на този търговски капитан, която и да е тя.
— Бих могъл да ви кажа името й, но се боя, че Ханзата може да я накаже.
— О, не! Те са всъщност много доволни от работата ни. Назначил съм четирима професори да изучават преводите ви. Предоставихте ни материал за години занапред.
— Съставянето на това епическо произведение е отнело на моя народ хилядолетия — отбеляза Вао’сх.
— Разбира се, разбира се — съгласи се усмихнат деканът. — Тези преводи струват повече от сто дисертации. Хайде, елате. Възстановили сме кабинета ви точно така, както си го спомняте.
„Възстановили?“ Значи деканът бе дал кабинета му на някой друг и след като бе получил нарежданията на председателя, се бе завтекъл да го оправи.
— Намерихме бележките ви за биографията на родителите ви. Очарователни хора. — Деканът вървеше тромаво по коридора на късите си крака. — Хвърлих поглед на някои от скиците ви. Надявам се, че нямате нищо против.
Антон имаше много против, но реши да не повдига въпроса.
— За в бъдеще обаче приоритет ще имат заниманията ви с Илдира.
Ханзейските стражи стояха в коридора напрегнати, наблюдаваха ги внимателно. Деканът очевидно се
