Пепел от светове

мрачната си усмивка.

Комендант Тилтон пристъпи напред, за да ги приветства официално.

— Никога не съм очаквал, че ще го чуя от собствената си уста, но се радвам да ви видя, маг- императоре. Надявам се, че сега в базата ми най-после отново ще се възцари ред.

Още от самото начало Тилтон бе приел превръщането на базата си в затвор с голяма неохота.

Джора’х погледна смутения комендант и каза сухо:

— Председателят ни изпрати да изгнием тук, докато моята планета гори, а хиляди от хората ми умират всеки ден.

Макар да бяха значително превъзхождани в числено отношение от зевесетата, ръмжащите илдирийски стражи размърдаха огромните си мускулести рамене. Ако Язра’х беше тук, щеше да се нахвърли срещу врага, без да се замисли.

Комендантът пребледня, а хората му се размърдаха неспокойно. Още един отряд войници от ЗВС се отправи към площадката за кацане и заварди вратите, сякаш напомняше на мага-император да не прави глупости.

През тизма Джора’х усещаше яростта, която стражите едва сдържаха. Бяха готови да избухнат — толкова отчаяна нужда изпитваха да направят нещо, без да се интересуват какво ще се случи с тях самите. Джора’х знаеше, че всеки илдириец е готов да се пожертва, за да може магът-император да се измъкне.

Тази вълна от чувства го блъсна със силата на буен вятър. Знаеше, че думите няма да помогнат и че от отстъпването пред глупавите желания на председателя няма да има полза. Нямаше да имат възможност да съставят добре обмислен план за бягство. Стражите чакаха и най-слабото указание за някаква заповед, копнееха да получат своя шанс.

Джора’х знаеше, че всеки от войниците му може да победи с лекота няколко от хората. Съотношението не бе толкова неблагоприятно за тях, колкото изглеждаше. А неговият собствен боен лайнер беше тук, в лунната база.

И Джора’х взе решение. Отчаяното положение изискваше отчаяни мерки. С едва забележимо движение, свързан с всичките си стражи чрез тизма, магът-император им даде своето безмълвно разрешение да атакуват. „Действайте“.

Реакцията бе зашеметяващо бърза. Светкавично, но координирано, невъоръжените стражи се нахвърлиха върху войниците от ЗВС, които се тълпяха на площадката за приземяване. Убиха неколцина мъже за секунди — чупеха вратове, разпаряха гърла. Изтръгнаха пистолетите и язерните пушки от мъртвите им ръце. След още пет секунди вече бяха въоръжени и откриха огън, покосяваха войниците на ЗВС, които нахлуха с викове на площадката.

Комендантът крещеше заповеди, неспособен да повярва, че това наистина се случва. Илдирийските стражи нападаха с бързината на вихрушка и си проправяха път към мага-император. Войниците от ЗВС се защитаваха — убиха трима, после петима от противниците си. Десетина други им се притекоха на помощ и откриха огън. Джора’х едва успяваше да брои жертвите, докато падаха.

— Императоре! — изрева нечий глас — Наредете на стражите си да спрат или ще я убия!

Джора’х рязко се обърна и видя, че Маккамон е сграбчил Нира. Тя се опитваше да се отскубне, но ръката на капитана бе здраво обвита около кръста й, а кортикът, уж просто церемониална част от униформата му, бе опрян в гладкото й зелено гърло. Гласът на капитана бе остър и решителен:

— Ако не наредите на стражите си да се предадат веднага, ще я убия!

Джора’х видя как страхът по лицето на Нира се измества от предизвикателство. Той обаче нямаше да позволи тя да умре. Нямаше да позволи да я наранят.

Маккамон не помръдваше. А студените му сини очи не трепваха.

Джора’х не можеше да понесе да я загуби.

— Хвърлете оръжията! — изкрещя той. — Спрете!

Оцелелите му стражи потръпнаха, после спряха като един. Връзката им с мага-император бе толкова силна, че не можеха да не се подчинят на заповедта му, независимо колко силно жадуваха за кръв. Все пак пуснаха оръжията си на земята сякаш с отвращение.

Джора’х отчаяно се опита да измисли друг начин за бягство, но знаеше, че не може да си пробие път с бой през цяла база, пълна с човешки войници. Планът бе безнадежден още от самото начало.

— Предаваме се.

Раменете на Маккамон се отпуснаха, а на лицето му се изписа облекчение, докато отдръпваше кортика от гърлото на Нира.

Комендант Тилтон приличаше на бостанско плашило, изцеден и потресен.

— Хванете ги! Затворете ги в отделни килии! — Дишаше тежко и сякаш всеки момент щеше да повърне.

Повече от половината от преданите стражи на Джора’х бяха убити, макар да бяха причинили далеч повече вреди на човешките си тъмничари. Магът-император прегърна Нира и тя се разплака.

Маккамон го погледна и каза:

— Това беше най-бързият и ефективен начин да сложа край на кризата.

Каза го, сякаш се извиняваше.

62.Генерал Кърт Ланиан

След смазващото унижение, претърпяно на корабостроителниците на Оскивъл, Ланиан не бързаше да се върне на Земята. Въпреки че бе изпратил добрите новини как е открил един от главните индустриални центрове на Конфедерацията и е заграбил достатъчно екти, за да стигнат на ЗВС за месеци, той знаеше, че председателят умее да чете между редовете.

Базил Венцеслас щеше да реши, че Ланиан се е провалил. Отново.

Така че генералът нареди на бойната си група да спре на две други потенциални мишени по пътя, с което отложи завръщането си с повече от седмица — но и двете се оказаха изоставени. Най-после, колкото се може по-безшумно, групата му се върна на Земята.

Генерал Ланиан веднага отиде в държавната сграда на Ханзата, за да докладва. За един дълъг миг, през който нервността на Ланиан нарастваше, председателят седеше безмълвно на бюрото си. Ланиан стоеше мирно и се чувстваше като кадет, на когото предстои жестоко мъмрене. Отработената му горда усмивка започна да се пропуква. Преглътна и усети, че гърлото му е станало неочаквано сухо. Беше си мислил, че ако не друго, то поне докладът за Голген ще задоволи председателя.

Най-после Базил Венцеслас въздъхна.

— Сега ще трябва да изпратя някой да управлява небесните мини, иначе ще загубим и тях. Поне сте донесли екти.

Ланиан бе доволен, че не бе споменал за срещата си с Патрик Фицпатрик: председателят непременно щеше да заяви, че е трябвало да върне младежа на Земята под стража. „Вероятно е така — помисли Ланиан, — но ако медиите му отделят дори само няколко минути, Фицпатрик може да ни причини сериозни неприятности“.

— Да, сър. Тези фабрики са от жизненоважно значение за нас. — Не знаеше какво друго да каже. — По време на нападението се постарах да ги запазя непокътнати…

Презрението направо капеше от гласа на председателя:

— Докато вие и корабите ви сте се забавлявали с така наречената омиротворителна експедиция и не сте могли да се защитите от няколко жалки скитници и дезертьори от ЗВС, аз трябваше да взема някои трудни решения за бъдещето на Ханзата. — Дори не си направи труда да погледне Ланиан, докато говореше, но когато най-накрая го направи, сивите му очи бяха студени като течен азот. — Елате с мен, генерале. Трябва да проверя новите фабрики за роботи. Време е да видите какво стана тук във ваше отсъствие.

Объркан, Ланиан го последва. Бе поверил на Конрад Бриндъл командването на корабите в орбита, където разбитите контролирани от роботи съдове отново преминаваха под човешки контрол. Самата гледка на всичките тези кораби, до един откраднати от ЗВС, бе достатъчна, за да го накара да побеснее. Нищо