Пепел от светове

чувстваше неудобно.

— Доколкото разбирам, паметителят Вао’сх ще ни помага с проучване за председателя?

„Искам нашите учени да го подложат на щателен разпит“ — бе казал Базил Венцеслас. Антон не се учуди, че деканът бе изтълкувал нареждането по този начин.

— Готов съм да ви повторя части от Сагата — каза Вао’сх. — Това е моя функция като паметител.

— Значи сте готов да изнасяте лекции като гост-преподавател? Можем да организираме цял цикъл лекции — толкова, колкото ви е възможно да изнесе. За ограничен кръг ли ще бъдат предназначени, или ще са отворени за всички студенти?

Антон се опита да прикрие изненадата си.

— О, бихме се радвали на колкото се може по-голяма публичност.

60.Губернаторът на Хирилка Райдек’х

Райдек’х завари тал О’нх отново пред пещерите — седеше и се взираше със слепите си очи в слънцата. След завръщането си от заличения от лицето на земята лагер с бежанци от Хирилка — хората, които той трябваше да защитава, — младежът вече не се чувстваше като бледо копие на убития си от Руса’х баща. Сега най-после, от цялото си сърце, мислеше за себе си като за истинския губернатор на Хирилка.

— Не е правилно да се крия тук, в тези пещери — каза Райдек’х на своя учител.

— Да, не е правилно. Никой от нас не трябва да се крие тук… но какво можем да направим? Да избягаме? Да предизвикаме фероуите? Да влезем в открит бой… и да умрем? Докато магът-император е затворник на хората, не можем да получим никакви указания от него, а няма как да го спасим. Какво можем да направим сами?

— Точно така — каза Райдек’х. — Какво можем да направим сами?

Но го каза не като признание за поражение, а като предизвикателство.

Откакто магът-император се бе върнал в мрежата на тизма, присъствието му светеше като блестител. Всички изпаднали в паника и шок жители на империята със сигурност бяха почувствали поне полъх на надежда. В отговор на това тал Ала’нх, който командваше една от кохортите от свободни кораби на Слънчевия флот, бе събрал разпръснатите си бойни лайнери и се бе насочил към Илдира — седем пълни манипули, триста четиридесет и три бойни кораба, готови да се хвърлят срещу огнените кълба.

Адар Зан’нх обаче ги спря — нямаше да позволи толкова много лайнери да бъдат унищожени в безсмислена саможертва. Така че обезсърченият тал Ала’нх бе останал да чака на разстояние, номинално поел командването на военните сили извън планетата със заповед да ги държи непокътнати, в бойна готовност и без да бият на очи.

След това, което Райдек’х бе видял в опожарения бежански лагер, цялото му внимание бе насочено към оцелелите хирилци, останали на Илдира. Повече от един милион от евакуираните тук от неговия свят все още бяха разпръснати из цялата територия на империята. Фероуите можеха да ги унищожат, когато решат — тоест когато полуделият губернатор им разрешеше. Райдек’х едва го сдържаше на едно място — целият трепереше от нуждата да предприеме нещо.

— Трябва да го предизвикам. Аз съм истинският губернатор на Хирилка. И преди съм се изправял пред Руса’х и той не ме уби.

— Някои биха казали, че това е чудо — каза О’нх и покритото му с белези лице се сгърчи при спомена за онази ужасна среща. — Каква полза отново да предизвикваш съдбата?

— Ако трябва, ще се пожертвам.

— По-добре недей, момче. Не виждам как ще ни помогне това.

Райдек’х се опита да намери думи, с които решението му да звучи по-малко импулсивно, отколкото беше всъщност.

— В командното ядро на твоя боен лайнер Руса’х каза, че двамата с него отново ще се срещнем. Искам тази среща да се състои сега, и то при моите условия. Ще отида в Миджистра сам, ще вляза в Призматичния палат и ще се изправя срещу него. Ако Руса’х искаше да ме убие, вече щеше да го е направил.

— И какво можеш да му кажеш ти?

— Ще го накарам да разбере какво причинява на собствените си хора! Ако поне част от него все още е Руса’х, трябва да проумее какъв ужас е пуснал да броди из Илдира. Кой всъщност го контролира — самият той ли се контролира, или го управляват фероуите? Може би в гърдите му все още бие илдирийско сърце.

О’нх въздъхна, макар че самият той очевидно също копнееше да действа.

— Не бъди глупав. Забранявам ти да го правиш.

Младежът повиши глас:

— Аз съм губернаторът. Ти следваш моите заповеди, а не аз твоите. Трябва ли да ти напомням твоите собствени уроци? Последователите следват, но предводителите трябва да водят. В моите жили тече кръвта на мага-император. Ти самият ми каза, че ако се сетя за нещо, което може да ни спаси, мой морален дълг е да го направя.

По лицето на ветерана плъзна лека усмивка.

— Значи все пак си слушал.

— Да, всяка дума. Точно така ще направя — ще се изправя пред него като един губернатор на Хирилка срещу друг. Дойде време за отчаяни действия. Магът-император вече не е с нас, така че трябва сами да вземаме решения — довърши Райдек’х. Беше се задъхал.

Тал О’нх седеше все така взрян в слънцата на Илдира със слепите си очи.

— Отчаяни действия. Може би всички трябва да се замислим за тях. Не виждам обаче друг начин да спасим империята.

61.Магът-император Джора’х

Сега, когато председателят бе зает с новия си план за сътрудничество с черните роботи, интересът му към мага-император бе намалял. Младият крал Рори и архиотецът на Църквата на единството бяха оповестили реорганизацията на няколко фабрики за производство на компита. Черните роботи старателно поправяха корабите на ЗВС, които се намираха в орбита.

Джора’х не беше експерт по нюансите в емоциите, изпитвани от хората, но дори и той можеше да види, че архиотецът изглежда отвратен от думите, които го карат да произнася. Брадатият предводител на Църквата на единството изглеждаше отвратен от самата идея, че черните роботи може да влязат в ролята на спасители на човечеството.

Де да беше така очевидно отвратен и от отвличането на предводителя на Илдирийската империя…

Ядосан и изпълнен с презрение, че не бе успял да пречупи мага-император, председателят внезапно бе наредил да преместят Джора’х и Нира от стаите им в Двореца на шепота обратно на Луната, придружени от капитан Маккамон и група кралски стражи. С високо вдигнати глави Джора’х и зелената жрица се качиха на совалката и се приготвиха да излетят. Нито един журналист не бе допуснат да отрази събитието.

Въпреки че връщането на Луната означаваше, че ще е близо до останалите пленници, мисълта за това не носеше на Джора’х нито радост, нито задоволство. Трябваше да се върне на Илдира. Трябваше да се сражава с фероуите.

Докато транспортният кораб на ЗВС пътуваше към Луната, капитан Маккамон ги наблюдаваше мълчаливо. Изражението му бе неразгадаемо — може би дори състрадателно, но със сигурност резервирано.

Щом кацнаха в един от оградените лунни кратери, Джора’х улови Нира за ръка и я изведе от совалката в мръсната зона за приземяване. Погледът му беше студен и царствен. Маккамон и стражите му ги последваха.

Илдирийските стражи се бяха строили за пристигането на мага-император. До един без оръжия. Ярост издуваше покритите им с броня гърди — всички кипяха от желание да направят нещо. До един без оръжия. Джора’х усети, че в негово отсъствие са били непокорни и раздразнителни. Не се и опита да прикрие