Пепел от светове

прикритието си сред тръби и топлинни радиатори.

Базил се хвърли на земята. Андез сочеше покрива и крещеше някакви заповеди. Хората на Маккамон вече бяха открили огън, макар че не виждаха никакъв стрелец. Само след секунди автоматичното оръжие бе раздробено на парчета.

Маккамон се втурна задъхан към подиума. Полковник Андез вече бе клекнала до председателя. Уплашен да не създаде впечатлението, че е изчакал прекалено дълго, преди да реагира, Каин сграбчи ръката на Сарейн и двамата се втурнаха напред веднага щом огънят спря.

— Какво ще правим сега? — попита Сарейн задъхано.

— Ще се опитаме да помогнем на председателя — отвърна Каин, играеше ролята, която се очакваше от него. — Зад това сигурно стои Мечът на свободата. Те са тези, които искат да го убият.

Сарейн го изгледа стъписана, но после кимна енергично.

— Да, точно те са.

Сирикс и другите двама черни роботи бяха протегнали завършващите си с остри шипове ръце, готови да се впуснат в ръкопашен бой, ако е необходимо.

— Кой смее да ни напада? — попита Сирикс.

— Тези изстрели не бяха предназначени за вас! — тросна се Базил. — Опитаха се да убият мен. — Лицето му бе почервеняло от гняв. Той си пое дълбоко дъх, после каза студено на Андез: — Открийте кой стои зад това.

— Ще го открием — отвърна Маккамон.

87.Превъплътеният фероуи Руса’х

След падането на корабостроителниците Миджистра се бе превърнала в огнен ад. Но тези огньове не бяха пречистващите възродителни пламъци на фероуите. Величественият Призматичен палат, легендарната Зала на паметителите, музеите, скулптурите и фонтаните — всичко това бе изчезнало, превърнато в пара от яростната експлозия.

В сърцето на пламъците трептяха въглени и късчета прегрят кристал. Десетки фероуи се въртяха над точката на сблъсъка като разгневени стършели и добавяха енергията си към огнения ад, разпалваха пламъците, разпростираха лавата.

Руса’х се присъедини към тях. Тялото му бе непокътнато, пламъците го обгръщаха като слънчева корона. Кожата му сияеше, а душепламъкът му се тресеше от ярост заради това, което бяха сторили на него самия и на великолепния му град. Онази част от него, която все още си спомняше, че е бил илдириец, се отвращаваше от този ужасяващ акт. Призматичният палат! Миджистра! И този, който бе направил подобно нещо, беше илдириец!

Сега Руса’х знаеше, че всичко е заради мага-император Джора’х.

Сред дъжд от искри Руса’х запрати останките настрана. Застана могъщ, пулсиращ, със стиснати юмруци. Променящите му се одежди от огън се издуха в буря, завихрена от самия него. Дивите огнени топки кръжаха около главата му, нажежени още повече от нуждата си да унищожават. Едва ги удържаше под властта си. Фероуите искаха да се стрелнат във всички посоки и да изпепелят всеки илдириец във всеки лагер, всеки превърнат в убежище тунел, всеки град и село.

Руса’х едва успяваше да ги удържи. Нямаше да им позволи да изтребят хората му.

— Не, имаме много по-важна цел.

Най-важната мишена.

От тизма на децата със смесена кръв бе разбрал какво прави тал О’нх, но прекалено късно, за да спре бедствието. Корабостроителниците в орбита вече се спускаха надолу и нито Руса’х, нито фероуите можеха да предотвратят сблъсъка.

Докато Миджистра избухваше в пламъци навсякъде около него, той се олюляваше, смаян от разкритието, придобито от ума на децата, които защитаваха младия Райдек’х: магът-император бе затворник на хората! Сега знаеше защо Джора’х не бе дошъл да се изправи срещу него, когато фероуите установяваха контрол над Илдира, а бе оставил адара и престолонаследника да се сражават вместо него.

Теранският ханзейски съюз бе заловил могъщия маг-император! Още един знак за слабостта и поквареното управление на Джора’х.

Сега обаче разбираше и какво иска да направи адар Зан’нх, Унищожаването на Миджистра целеше едновременно да убие Руса’х и да позволи на бойните лайнери да избягат от фероуите. Руса’х нямаше да остави подобно действие безнаказано. Деветте кораба от Слънчевия флот вече бяха напуснали Илдира. Можеше да се впусне в преследване, въпреки че според него вече се бяха отдалечили прекалено много.

Но сега най-накрая можеше да се изправи пред мага-император Джора’х.

Вдигна искрящите си ръце и призова пламтящите елипсоиди, които се стрелкаха над главата му. Накара един да се спусне и външният слой на кожата му се накъдри от острите езици на пламъка. Огненото кълбо го обгърна в гореща прегръдка.

Благодарение на душепламъците, погълнати през последните няколко месеца, фероуите бяха увеличили броя си многократно. Руса’х щеше да вземе огнените кълба със себе си за подкрепление — всичките — и така щеше да е сигурен, че не използват отсъствието му, за да унищожат още повече илдирийци тук.

Руса’х бе този, който щеше да спаси илдирийския народ.

Магът-император Джора’х бе този, който трябваше да страда.

Като метеорен дъжд Руса’х и огромната му армада се понесоха далеч от Илдира, към системата на Земята.

88.Рлинда Кет

— Нали разбираш, на борда на космическите кораби нямаме много опит с буболечките — каза Рлинда Кет на Маргарет Коликос.

Възрастната жена вървеше пред нея, без да обръща внимание на пищенето, свиркането и тракането на бронираните насекоми.

— Аз също не ги харесвам, капитан Кет, но дълги години живях сред тях и оцелях.

Рлинда бе изумена, че буболечките не я нараниха, докато я отвеждаха далеч от повредения й кораб.

— Надявам се, че смятат да поправят „Любопитство“. Все пак пострада по тяхна вина.

— Те смятат, че изобщо не е трябвало да идвате тук. — На устните на Маргарет се изписа загадъчна усмивка. — Но ако Дейвлин се съгласи, предполагам, че могат да бъдат убедени да поправят кораба.

— Какво всъщност се е случило с Дейвлин?

— Отиваме в залата на люпилото. Там ще получите отговори на въпросите си.

Рлинда се намръщи. Вече знаеше, че се е загубила безнадеждно в огромния кошерен град.

— Дойдох да го спася.

— Боя се, че сте закъснели. — В гласа на жената звучеше дълбока тъга. — Дейвлин вече не може да бъде спасен… или може би той ще спаси всички ни. Не съм сигурна.

Рлинда въздъхна раздразнено.

— Все още не разбирам за какво говорите. Жив ли е Дейвлин, или мъртъв?

— Ох — каза Маргарет. — Това е нещо, което трябва да видите сама.

Насекомите ги отведоха до огромна куполовидна страда и Маргарет влезе в един зловонен тунел. Рлинда не бе очарована от мисълта да се провира в тъмни претъпкани коридори в компанията на толкова много бронирани насекоми, но Маргарет вървеше, сякаш всеки ден минаваше по тези тунели, за да стигне до местоработата си. Наистина приличаше на жена, която просто отива на работа.

Рлинда се стараеше да не изостава от забързаните крачки на Маргарет. Дишаше тежко и това й пречеше да задава прекалено много въпроси. Никога не бе страдала от клаустрофобия, но сега, в тези хлъзгави тунели, й се стори, че се задушава.