— Е… нали се сещате… героични…
— И те са?…
— Битки с чудовища, победи над тирани, кражби на безценни съкровища, спасяване на девици… горе-долу това е — уклончиво изброи господин Бетъридж. — Знаете, де… Геройства.
— И кой по-конкретно определя чудовищността на чудовищата и тираничността на тираните? — попита на лорд Ветинари с глас, който изведнъж напомни за скалпел — не зловещ като замах на меч, но болезнено проникващ в уязвимите местенца.
Господин Бетъридж се размърда неловко на стола си.
— Ами… героят, предполагам.
— Аха… И кражбата на тези безценни съкровища… Ще ми се да се съсредоточим върху думата „кражба“. Повечето влиятелни религии не одобряват подобни постъпки, нали? Защо ли у мен се породи подозрението, че героят определя в какво се състои геройството му? Да речем, заявява: „Аз съм герой и щом съм те убил, значи си тъкмо подходящият човек да бъде убит от герой.“ По-накратко, бихме могли да окачествим героя като тип, угаждал на всяка своя прищявка, която по законен ще го прати зад решетките или ще го провеси да съхне, без краката му да опират до земята. Ние вероятно бихме предпочели думи като убийство, обир, грабеж и изнасилване. Правилно ли съм разбрал?
— Не и за изнасилването, струва ми се — ободри се господин Бетъридж, напипал твърда почва. — Не и в случая с Коен Варварина. По-скоро е обладаване.
— Нима има разлика?
— Преди всичко в гледната точка — натърти историкът. — Не вярвам да е имало оплаквания.
— Като юрист бих казал — вметна господин Въртел от Гилдията на адвокатите, — че несъмнено първото запазено в писмената история геройство, споменато и в съобщението, е кражба на вещ от законните й собственици. Свидетелства за това намираме в легендите на най-различни култури.
— Че онуй нещо можело ли е да бъде откраднато? — закачи го Ридкъли.
— Очевидно да — подчерта адвокатът. — Кражбата е основният мотив в легендата. Огънят е бил откраднат от боговете.
— В момента това не е най-важният ни проблем — прекъсна ги лорд Ветинари. — Същественото е, господа, че Коен Варваринът се катери по планината, където живеят боговете. И ние не можем да му попречим. А той възнамерява да върне огъня на боговете. И този път огънят е във формата на… само да проверя…
Пондър Стибънс вдигна нос от бележниците си, в които драскаше усилено.
— Буренце с над двадесет килограма Гръмовна глина от Ахатовата империя. Изумен съм, че тамошните магьосници са му позволили да го вземе.
— Той беше… дори предполагам, че и до момента е император — напомни Патрицият. — Както аз си представям, ако върховният повелител на един континент поиска нещо, никой благоразумен човек не би сметнал, че това е моментът да настоява за ордер, заверен от господин Дженкинс в отдела по снабдяване.
— Гръмовната глина е ужасно мощна — съгласи се и Ридкъли. — Само че е нужен специален детонатор. Трябва да се счупи стъкленица с киселина в сместа. Киселината се просмуква и… тряс-прас, дето има една приказка.
— За жалост благоразумният човек е сметнал за необходимо да снабди Коен и със стъкленицата — съобщи лорд Ветинари. — И ако въпросното „тряс-прас“ се случи на планинския връх, който е и средоточие на световното магическо поле, резултатът, ако не се заблуждавам, ще бъде изчезване на полето за… Бихте ли напомнил, господин Стибънс?
— За около две години.
— Тъй ли било? Сигурно ще можем да изкараме без магии някоя и друга годинка, а? — изрази надеждата си господин Въртел, като успя и да подскаже, че им предстои чудесен период.
— С цялото си уважение трябва да възразя — сопна се Пондър без никакво уважение, — че няма да можем. Моретата ще пресъхнат. Слънцето ще изгори и ще падне. А слоновете и костенурката вероятно ще бъдат погубени безвъзвратно.
— За някакви си две години ли?
— О, не. Ще се случи още в първите минути, господине. Разберете, че магията не се състои само от цветни светлини и огнени кълба. Тя поддържа целостта на света.
