— Не разбирам, сър. Тоест… имали са всичко.
— Очевидно — съгласи се Патрицият. — Но това всичко не им е стигало, така ли?
В преддверието на Правоъгълния кабинет споровете не стихваха. На всеки няколко минути през една странична врата се вмъкваше чиновник и добавяше поредната купчина документи върху бюрото.
Лорд Ветинари се взираше в хартиите. Питаше се защо ли не почака, докато камарата съвети и искания от чужбина не достигне на височина Кори Селести, и просто не се покатери по нея.
Бум-бам-фрас, ще я оправим тази работа. Затова лорд Ветинари се зае да я оправи. Отключи тайна врата в дървената облицовка на стената и след миг вече се промъкваше безшумно по скритите коридори на двореца.
В тъмниците на двореца имаше немалко престъпници, тикнати в килиите, „докато негова светлост не прояви милосърдие“, а понеже лорд Ветинари не беше склонен към лиготии, чакаше ги дълъг затвор. Сега обаче бе тръгнал към най-странния си пленник, който живееше на тавана.
Леонард да Куирм никога не бе престъпвал закона. Отнасяше се към ближния с блага любознателност. Беше не само творец, но и най-умният човек в този свят, стига да се придържате към по-тесния смисъл на думата „ум“. Но лорд Ветинари бе стигнал до убеждението, че светът още не е готов да понесе човек, който изобретява немислими оръжия, за да си запълни времето с нещо интересно. Леонард и по сърце, и по душа, а и във всичко, което вършеше, си оставаше художник.
В момента рисуваше портрет на дама, като поглеждаше към няколко скици, окачени около статива.
— О, милорд — обърна се, — какъв е проблемът?
— Нима има проблем? — подхвърли предпазливо Патрицият.
— Би трябвало да има, милорд, щом ме навестявате.
— Чудесен извод — похвали го лорд Ветинари. — Бих искал да пренеса няколко души до центъра на света колкото се може по-бързо.
— А, да — кимна Леонард, — земите оттук дотам не са много гостоприемни. Как мислите, добре ли изобразих усмивката? Все не успявам да налучкам тези усмивки.
— Казах, че…
— Желаете ли да пристигнат живи?
— Какво? О… да. Разбира се. И то бързо.
В настъпилото мълчание Леонард продължи да рисува. Лорд Ветинари знаеше, че не бива да го прекъсва.
— Желаете ли да се завърнат? — уточни след малко художникът. — Знаете ли, може би е за предпочитане зъбите да се виждат… Поне от зъби разбирам.
— Да, завръщането им би било приятно допълнение.
— Много важно ли е пътуването?
— Ако не завърши успешно, ще настъпи краят на света.
— Аха. Твърде важно е. — Леонард остави четката на статива и се отдръпна, за да огледа критично картината.
— Ще имам нужда от няколко платнохода и голям шлеп — спомена след миг-два. — Ще ви дам и списък с материали.
— Значи морско пътешествие?
— В началото, милорд.
— Сигурен ли сте, че не искате още малко време за размисъл? — застрахова се Патрицият.
— О, да, колкото да избистря подробностите. Но смятам, че основната идея вече ми е ясна.
Ветинари обходи с поглед тавана на ателието и цялата армада от хартиени форми и устройства с прилепови криле, както и останалите въздушни чудатости, полюшващи се от течението.
