— Кажи ми да ти кажа.
— А дали е извършил велики подвизи?
— Нямам ши предштава.
— Тогава защо…
— Вше някой трябва да помене горкото копеле!
— Ама ти нищичко не знаеш за него!
— Туй хич не ми пречи да го поменувам!
Другите от Ордата се спогледаха. Предстоеше им трудничко приключение. Добре, че щеше да е последното.
— Не е зле да дойдеш и да си поприказваш с барда, дето го мъкнем — предложи Калеб. — Вече ми лази по нервите. Май не схваща за какво е тука.
— Той прошто ще напише героична шага пошле — смънка Коен.
Нещо като че му хрумна, започна да ровичка из дрехите си и свърши скоро, като се знае колко оскъдно беше облечен.
— Ъхъ, тъй си е, ама не е от бардовете, дето стават за писане на героични саги — възрази Калеб през това време. — Още като го докопахме, рекох ти, че не е за тая работа. Като гледам, той е от ония, които ще ти съчинят закачлива песничка, та да я изпееш на момиче. Пада си по цветенцата и пролетта, шефе.
— А, ето ги — сепна се Коен. От кесийката на колана си извади две ченета, стъкмени от диамантени тролски зъби. Пъхна ги в устата си и изтрака за проба. — Тъй е по-добре. Та какво казваше?
— Шефе, той не е бард, какъвто ни трябва. Коен вдигна рамене.
— Значи ще трябва да се научи бързо. Какъвто ще да е, ама по го бива от ония бардове в Империята. Те не могат да си представят стихотворение, по-дълго от седемнайсет срички. Тоя поне е от Анкх-Морпорк. Непременно е слушал що е то сага.
— Казах ли ти първо да се отбием в Китовия залив? — натякна
Тръкъл. — Ледена пустош, мразовити нощи… Земя тъкмо като за саги.
— Ъхъ, ако обичаш глупави дрънканици — отсъди Коен и извади меча си от пряспата. — Щом е тъй, ще взема да ида при хлапето и ще го убедя да не мисли повече за цветенца.
Изглежда, че телата се въртят около Диска — обясняваше Леонард. — Поне за слънцето и луната няма съмнение. А и ако си спомняте… случая с „Мария Песто“? — Кораба, за който разправяха, че минал под Диска ли? — обади се Архиканцлерът Ридкъли.
— Именно. Знае се, че при една жестока буря е бил издухай през Ръба до залива Манте, а няколко дни по- късно рибари са го видели да се издига отново над Ръба при Тин-Лин, където се разбил в един риф. Само един човек на борда още бил жив и последните му думи прозвучали… твърде странно.
— Помня — подкрепи го Ридкъли. — Той промълвил: „Господи, фрашкано е със слонове!“
— Според мен с достатъчна тяга и допълнително странично ускорение един апарат, запратен от края на света, би се завъртял отдолу поради силното привличане и би се издигнал от другата страна, и то вероятно на значителна височина, така че би могъл да се зарее към която и да е точка на повърхността.
Магьосниците се вторачиха в черната дъска. После като един се извърнаха към Пондър Стибънс, който пишеше увлечено в бележника си.
— Пондър, това пък какво е?
Той си прегледа драскулките. И зяпна Леонард. Накрая се обърна към Ридкъли.
— Ъ-ъ… да. Възможно е. Ъ-ъ… ако паднете с подходяща скорост от края… светът ви придърпва обратно… и продължавате да падате, само че около света.
— Опитваш се да кажеш, че когато ние паднем от света — бързам да изтъкна, че в това „ние“ не включвам и себе си, — накрая можем да се озовем в небето ли? — уточни Деканът.
— Ами… да. В края на краищата слънцето прави същото всеки ден…
