представи бог-животно и почти всеки път ще ви пробутат идеята за някакъв тип с отвратителна маска на главата. Човечеството е постигнало далеч повече в измислянето на демони, затова толкова са се развъдили напоследък.
Над световния кръг боговете продължават игрите си. И понякога забравят какво би станало, ако някоя пешка стигне от единия край на дъската до другия.
Мина малко време, докато мълвата плъзне из града, но скоро предводителите на по-влиятелните гилдии забързаха към Университета на групички от по двама-трима.
После и посланиците научиха новината. Навсякъде в града високите семафорни кули прекъснаха нескончаемата си задача да показват пазарни цени в останалия свят, изпратиха сигнал да бъдат освободени линиите за спешен трафик с най-висок приоритет и после известиха кратката прокоба на канцеларии и замъци по целия континент.
Беше кодирана, разбира се. Ако си научил новината за края на света, не би искал всеки друг да я узнае, нали?
Лорд Ветинари огледа седящите около масата. Много неща се бяха случили през последните часове.
— Ако ми позволите да обобщя, дами и господа… — подхвана той и гълчавата наоколо замря. — Според властите в Хунхун, столицата на Ахатовата империя, император Чингиз Коен, до неотдавна познат в света като Коен Варварина, вече е доближил обителта на боговете и носи устройство със значителна разрушителна мощ. Както се оказва, той има намерението — цитирам собствените му думи — „да върне откраднатото“. Накратко, молят ни да го възпрем.
— Защо пък ние? — обади се господин Богис, предводител на Гилдията на крадците. — Не е наш император!
— Доколкото разбирам, властите в Хунхун са убедени, че можем да се справим с всичко — осведоми го Патрицият. — Всеизвестни сме с нагласата си от типа „бум-бам-фрас, ще я оправим тая работа“.
— Коя работа?
Лорд Ветинари вдигна рамене.
— Този път става дума за спасението на света.
— Ама трябва да го спасим и за всички останали, нали? — заяде се господин Богис. — Дори за чужденците?
— Е, да. Няма начин да спасите само онова, което ви допада. Особеното в спасението на света, дами и господа, е запазването и на частите, които се намират под краката ви. Затова да се заемем с въпроса. Архиканцлер, има ли с какво да ни помогне магията?
— Няма. Нищо магическо не може да припари поне на стотина километра от планината — отвърна Ридкъли.
— А защо да не може?
— Поради същата причина, която не позволява да плавате с платноход в ураган. Там магията е прекалено силна. И претоварва всичко магическо. Вълшебно килимче би се разнищило насред полет.
— Или ще се превърне в броколи — предположи Деканът. — Или в малко томче поезия.
— Нима се опитвате да ни кажете, че не можем да стигнем там навреме?
— Ами… да. Именно. Естествено. Те вече доближават подножието на планината.
— И са герои — натърти господин Бетъридж от Гилдията на историците.
— Какъв по-точно е смисълът на думите ви? — въздъхна Патрицият.
— Много ги бива да правят онова, което им се иска.
— Но доколкото знам, те са и извънредно стари хора.
— Извънредно стари герои — уточни историкът. — Значи просто са натрупали богат опит в правенето на онова, което им се иска.
Лорд Ветинари въздъхна за пореден път. Не му харесваше да живее в свят на герои. Цивилизацията, каквито ще да са недостатъците й, е едно, а героите — съвсем друго.
— А какви по-точно са героичните дела на Коен Варварина? Моля ви да ме просветите.
