нямаше да им хрумне, би била надничането в книга със заглавие „Основни земноводни заклинания в литературна среда: сравнителен анализ“. Защото долавяха, че това някак си не е честно. Далеч по- приемливо им се струваше да спорят пред черната дъска, като си отнемат непрекъснато тебешира и трият написаното от предишния, преди той да си е довършил изречението. Но незнайно как и това вършеше работа.
А сега нещо стърчеше насред залата. За изкушения от изкуствата поглед на Патриция то представляваше голяма лупа, отрупана с боклуци.
— На теория, милорд, омнископът може да ни покаже всяко място — обясни Архиканцлерът Ридкъли, също на теория предводител на Целокупното признато магьосничество2.
— Нима? Забележително.
— Всяко място и всеки миг — допълни Ридкъли, без да прелива от въодушевление.
— Сигурно е извънредно полезен.
— Е, отначало всеки си го мисли — промърмори Архиканцлерът и начумерено подраска пода с върха на ботуша си. — Лошото е, че проклетията може да надникне навсякъде, затуй на практика е невъзможно да я насочим към някое място. Поне към такова, което си струва да се види. А направо ще се стъписате, като научите колко много са разните места из Вселената. Миговете също.
— Например един часът и двадесет минути — отрони Патрицият.
— Ами да, има го и него.
Лорд Ветинари пристъпи внимателно напред и се взря през голямата лупа. Намръщи се.
— Виждам само онова, което е от другата страна.
— О, само защото е настроен на „тук и сега“, ваша светлост — вметна младият магьосник, който още нагласяше устройството.
— Ясно — промълви Патрицият. — Всъщност имаме ги и в двореца. Наричат се про-зор-ци.
— Е, но ако направя това — магьосникът докосна рамката на лупата, — вече е ориентирано в обратната посока.
Лорд Ветинари погледна собственото си лице.
— А тези наричаме ог-ле-да-ла — допълни с тон, подходящ за разговор с деца.
— Не бих казал, сър — усъмни се магьосникът. — Минава малко време, докато осъзнаете какво виждате. Помага, ако си вдигнете ръката…
Лорд Ветинари се вторачи сурово в него, но благоволи да помаха сдържано пред лупата.
— О… Твърде любопитно. Как се казвате, младежо?
— Пондър Стибънс, сър. Новият шеф на катедрата по Нежелателно приложна магия. Вижте какво, сър, най- трудното не е да се направи омнископът, защото в края на краищата той е само усъвършенстван модел на старомодното кристално кълбо. Мъчното е да ви покаже каквото искате да видите. Все едно настройвате струна и ако…
— Извинете, по каква приложна магия е катедрата? — прекъсна го Патрицият.
— По нежелателно приложна, сър — хладнокръвно отговори Пондър, сякаш се надяваше да избегне неловкото положение, като профучи бързичко през него. — Както и да е… Сър, мисля, че вече можем да го насочим към търсения от нас район. Нуждае се от голяма мощност. Може би ще се наложи да пожертваме още едно морско свинче. Магьосниците постепенно се скупчиха около устройството. — А възможно ли е да погледнете в бъдещето? — попита лорд Ветинари.
— На теория — да, сър — отвърна Пондър. — Но това би било… ами нежелателно, нали разбирате, защото първоначалните проучвания на въпроса подсказват, че самият факт на наблюдението ще причини свиване на вълновата форма във фазовото пространство.
Дори едно мускулче не трепна по лицето на Патриция.
— Моля да ме извините, но изглежда не съм запознат с последните промени в преподавателския състав. На вас ли се налага да дават хапчета от сушени жаби?
— Не, сър. На Ковчежника. Неизбежно е да ги пие, защото е луд, сър.
