Ридли Пиърсън
Достатъчно основание
Посвещение
В живота ни има такива хора, които като по чудо се появяват и ни въздействат по начини, за които им оставаме винаги благодарни. Те ни даряват със своите знания, опит и ни изпращат точно по нашия път. Един такъв човек влезе в моя живот преди пет години под формата на мой литературен агент. Той възпитаваше и насърчаваше, критикуваше и утешаваше. И действително ме „пусна по моя път“ — към един нов начин на цялостно изразяване. Имаше и винаги ще има частица от него във всяка книга, която пиша. Аз дължа моята кариера на Франклин Хелър. Винаги ще ми липсва работата с него.
Благодарности
Дължа огромна благодарност на детектива Пийт Пойтърс от крайбрежния участък „Кармъл“ заради многото часове, които даде на тази книга; на капитан Рик Бъвиа от полицейското управление в Монтерей; на Рей Дженсън от лабораторията по криминалистика в Салинас; на Фил Сото от лабораторията по латентни отпечатъци към Министерството на правосъдието на щата Калифорния; на д-р Кристиан Харис, съдебен психиатър от Сиатъл; на д-р Доналд Рей, главен медицински екзаминатор от област Кинг, щата Вашингтон; на почитаемия Дениъл Олбан, съдия-магистрат на област Блейн, щата Айдахо; на Тери Хоуг, областен прокурор; на Мейда Сполдинг, подготовка на ръкопис; на Мери Питърсън, офис мениджър; на Оли Козман, читател; на Том МакКормак, редактор; на Питър Джина, помощник-редактор.
Благодаря и на Клеър, Кларънс, Брайър и Тона. И, както винаги, на Колийн, че изтърпя всичко.
Пролог
Джеймс Дюит идваше откъм предните скамейки и се приближаваше към своето семейство, застанало до вратите в задната част на съдебната зала. В погледа му се четеше остра напрегнатост и открита интелигентност. Прямата му на вид уста и малката вертикална гънка на брадичката напомняха фермер от средния запад. Оредяващата ръждивокестенява коса, донякъде щръкналите уши и перманентно дръзкото, почти нахално изражение, което като че ли беше завинаги запечатано на лицето, предизвикваха любопитство, но и предупреждаваха за непредсказуемото.
Очакваха го с готовността да излязат веднага след делото, тъй като се бяха уговорили да отидат на италиански ресторант и след това на кино от седем часа. В залата на Съдебната палата на окръг Монтерей, Калифорния, бяха „неговите момичета“: съпругата му Джулия и двете му дъщери Еми и Анна. С русите, дълги до раменете коси и лазурносини очи те си приличаха много. Бяха направо разоръжаващо красиви — подобно на рекламата на сапуна „Слонова кост“.
Само да погледнеше към Джулия и ставаше по-силен. Дори след двете деца тя успяваше да поддържа тяло на двайсетгодишно момиче: плавни линии, стегнати гърди, крехка талия и лице с гладка кожа, което беше едновременно непорочно и мъдро. Неговата кралица! През техния „lieWauref годишен“ брак не беше пропуснала нито едно явяване в залата на съда. Винаги беше тук, да гледа как вървят нещата. Винаги тук, да го подкрепи. Винаги разбираща, съчувстваща и утешаваща. Къде намираше тя своята сила той нямаше никаква представа — определено не в него, въпреки това, което тя заявяваше. Беше желязна жена: рядко се оплакваше, оставаше неизтощима, мила и винаги прощаваща. Чувстваше, че сякаш я мами като съпруг. Наистина ли я заслужаваше?
Джулия рядко вземаше момичетата със себе си, тъй като на предварителните изслушвания в залата на съдебния следовател въобще не му беше леко. И това предвещаваше ад за Дюит. Той осъзна сега, че въобще не трябваше да предлага да ходят на кино. Вечерта, а и нощта, щеше да има малко радости и много напрежение. Щеше да е едно ужасно време.
Дюит кипеше от гняв, който беше рядка емоция за него, и Джулия можеше ясно да го усети с приближаването му към тях. Застанала между двете дъщери, тя ги придърпа към себе си за по-голяма сигурност. Те бяха нейния свят — луни към нейната планета.
— Джеймс? — тя веднага се обърна към него, предусещайки буря.
— Лъмбровски ме изпързаля — гласът му беше напрегнат, но дискретно нисък. Въпреки че съдията току-що беше закрил заседанието, основните действащи лица, и главно защитата, продължаваха да шумят и се въртят пред неговата скамейка.
— Джеймс! — тя извика отново с упрек, като прегърна по-силно до себе си главите на момичетата и постави ръце на ушите им. Правеше го винаги, когато разговаряха така в присъствието им.
Тринайсетгодишната Еми беше по-голямата, по-независимата и бунтарката. Сред обществото се държеше съвсем свободно, изпълнена с неизчерпаема енергия, постоянно правейки различни спонтанни изявления за своето мнение и вкус. Джулия с върховни усилия се опитваше да управлява поведението й — да бъде максимално добра, тъй като гласните й избухвания ставаха и в най-неочакваната социална ситуация. Наскоро Еми беше влязла в етапа на контакти с момчета и считаше протекцията на Джулия незаслужена и не наместо. Майка и дъщеря напоследък, не се разбираха много.
Еми отмести настрани ръката на майка си и изражението й издаде вълнение. Тя обичаше да се противопоставя и да спори. Пет години по-малката Анна изглежда не се засягаше от такива неща.
— Първо изфабрикува доказателство, което не мога да подкрепя. После мошенически, под клетва, заявява, че съм нарушил защитната верига няколко пъти! — федералните и щатските закони разпореждаха за всяко веществено доказателство да бъде осигурявана „защитна верига“. Тази верига представляваше сигурна система от мерки за запечатване в контейнери и пренасяне, придружена от огромна документация, в която подробно се описваше доказателството, така че да не може да бъде подправено по пътя между местопрестъплението, криминалната лаборатория, помещенията за съхраняване на доказателства и съдебната зала. На жена си Дюит каза: — Сега е дошъл пиян като свиня. Той обърка цялото дело, Джулс. Всичко се сведе до това, че само е арестувал някакво хлапе по подозрение. Това е чиста проба полицейска работа от старата школа. А после не можа да намери никакво веществено доказателство, с което да подкрепи действията и обвинението си. Заради това сам си е създал доказателството, от което се е нуждаел. Ще ти кажа, че ме остави в адско положение. Всичко е лайняни глупости.
На Еми й хареса ругатнята. Тя потисна усмивката си.
— Джеймс!
— Изцяло лайняни глупости. Предупредих Сафелети още от самото начало, че не ни трябва дело срещу това хлапе. И какво, сега трябва да съм радостен, а? Естествено, отложиха работата за след две седмици и пак ще трябва да събираме материали и оформяме досието: Това не е нищо друго, освен губене на време. Въобще не мога да повярвам в тези лай… Този цирк е лош за всеки участник в него. Обаче Лъмбровски е напипал нещо страхотно важно. Кълна се. Виждаш ли го сега как крещи на това хлапе, че ще му докара смъртно наказание. Хлапето е уплашено до смърт.
Анна погледна зад своя баща. Тя беше тяхното умно и добро дете. Съзерцателка, мислителка. Спокойна до невъзможност. Беше научна изследователка любителка и проявяваше голям интерес към дивия живот в морето, подобно на своя баща, който беше просто омаян по тази тема. Читателка. Проявяваше необичайно увлечение към класическата музика — особено Бах — и чувстваше голямо задоволство с часове да седи сама в своята стая със своите книги и своя Уокман, потънала в личния си свят, в който рядко допускаше някой да надзърне. Иронично казано, тя беше детето, за което майката проявяваше най-голяма загриженост. Иронично, защото Дюит знаеше, че Анна е съвършена. Анна му напомняше за самия него на същата възраст. Анна имаше голямо бъдеще. Сега просто спокойно и уверено използваше времето, за да се подготви както трябва.
В очите на Анна като че ли се отрази някаква кратка ярка светлина, когато при входа на съдебната зала настана суматоха. Вратите й бяха отворени и през тях се видя да влиза филмов екип в очакване. След секунда отново светна мощна светкавица на голям фотоапарат, която за миг пръсна светлини в залата и заслепи Дюит. Включи се светлина за камера. Той се обърна и видя детектива Хауард Лъмбровски — голям като мечка човек, да се хвърля през масата на защитата върху младия Стивън Милър, обвиняемия. Два съдебни пристава се опитаха безуспешно да се намесят. Само за няколко секунди се вдигна голяма суматоха. Като футболен играч от запасната скамейка, обвиняемият изскочи от резервите и хукна по коридора между скамейките към Дюит и неговото хипнотизирано семейство.
Чак когато хлапакът вдигна заплашително ръка, Дюит забеляза окървавеното парче счупена бутилка. Назъбения му край профуча край него, когато Милър връхлетя. Дюит рязко се наведе, за да избегне удара. Вдигна бързо поглед и видя как със свободната си ръка Стивън Милър нанася енергичен удар с длан по челото на напълно слисаната Анна. Тя веднага загуби опора на краката си, залитна силно и падна, удряйки звучно незащитената си глава в каменния под със звук на пукнат череп. Кръвта й потече незабавно. Дюит коленичи до дъщеря си; усети корема си кух, краката леки и безчувствени.
Еми, която се беше свила настрани, изпълзя до своя баща.
При гледката на падналата си дъщеря, Джулия изпищя, замахна и се опита да удари Стивън Милър. Той обаче също замахна в отговор и поряза със стъклото ръката й над лакътя. Веднага се протегна, сграбчи я и я притисна към себе си в хватка за врата. Започна да я мъкне назад към коридора. Хауард Лъмбровски, размахал несръчно револвер пред себе си, се втурна край Дюит подир обвиняемия и неговата жертва.
— Пусни я! — изрева му той.
Милър го беше порязал: имаше дълбока и продълговата обилно кървяща рана под окото.
— Отдръпни се! — извика му Дюит.
Положението на падналата му дъщеря се влошаваше с всяка изминала секунда. Жена му продължаваше да бъде теглена, хваната за врата. — Изгасете
