вашия син. Трябват ми веднага. В участък „Кармъл“ няма въобще такава сума пари за такива неща. И се съмнявам, че биха ми я дали, дори да я имат.
— Мистър Колет — каза тя, с което го шокира.
— Май наистина си имате сериозни източници, и още как! Виждате колко малко тайни имаме ние от полицията. Какво толкова искате тогава?
— Вашата помощ — каза тя. — Това, от което се нуждая, е вашата помощ, детективе. Ще се опитам да ви дам отговорите, които търсите и също ще ви намеря вашите две хиляди и осемстотин долара.
— Трябва да искате доста помощ.
— Решила съм поради мои собствени причини да действам с вас открито и прямо. Моите съветници не знаят за тази наша среща. Ако знаеха, щях да бъда обесена с краката нагоре. Разпитах наоколо за вас, естествено, и ми беше казано, че сте мъж, който държи на думата си, мъж, на когото може да се има пълно доверие. Поради това, преди да продължим по-нататък, трябва да поискам да обещаете, че всичко, за което ще говорим тук, остава поверително — без никъде да бъде отразено — ако имате такава възможност и власт.
Той се замисли за момент над думите й. Подразбираше се, че е предвидена и възможност да не може да контролира тази поверителност, което за него означаваше, че каквото и да споделеше тя с него, то можеше да попадне в съда — единственото място, където щеше да е заставен да го разкрие. И каза тези свои мисли на глас, за да е наясно.
— Така е — каза тя. — Не очаквам да ме лъжете само за да защитите това, което имате възможността да защитите.
Дюит се съгласи да продължи при тези условия.
— Но ако усетя, че укривате информация от мен, мисис Осбърн — предупреди той, — тогава сделката е провалена. Трябват ми съществени, истинни неща с реална стойност, не подготвени копия.
— Разбирам вашите резерви.
— Дали?
— Мислите си, че съм една несериозно приказваща политичка, която има намерението да ви върже очите и измами.
— Да, разбирате много добре нещата.
Това провокира иронична усмивка на лицето й.
— Харесвате ми, детективе — каза тя. — Тъй като все нещо подозирате, защо пръв не поставите въпрос? Може би по този начин ще разчупим леда.
— Лъмбровски е телефонирал на вас, не на Присила.
— Да — кимна тя утвърдително.
— Колко пъти?
Тя се замисли и отговори:
— Пет пъти. В действителност разговаряхме само при три от обажданията му.
— Поставила сте Присила да бъде нещо като ваша посредничка. Трябвало е да подхване Лъмбровски по-нататък и го накара да изпълнява исканията ви.
— Да — кимна пак тя.
Той поиска да си вземе бележки по думите й, но разбра, че това ще попречи на нещата. Умът му започна да схваща много неща и да се изпълва с безкрайно много информация, частиците от която постоянно се побутваха встрани и все още трудно можеха да се наместят както трябва.
— Лъмбровски се е съгласил и започнал да върши тази работа, защото преди това двамата сте достигнали до някакво споразумение.
— Да.
— И това споразумение беше?
Погледът, й се отклони от него и се спря някъде в пространството зад него като че ли за няколко минути, както му се стори. В един момент очите й се изпълниха със сълзи, но запази самообладание. Погледна го в очите и каза:
— Подобно на много други неща, свързани с човешкото състояние, детективе — сълзите се надигнаха още веднъж, — то може да бъде обяснено по съвсем прост начин. Има много ограничен кръг мотивиращи фактори, когато вече си съблякъл дрехите. Нали? За двама ни с мистър Лъмбровски това беше въпрос на достойнство. Казано по най-прост начин, и двамата преживявахме едно и също нещо и най-вече поради това, може би, го възприех по-дълбоко и се съгласих с него. Имахме нещо общо. Аз се отнасях с разбиране към него, детективе — Дюит я изчака да продължи. — Детектив Лъмбровски трябваше да бъде атестиран подробно в срок по-малко от осем седмици. Комисията, която трябваше да извърши тази атестация, щеше да определи състоянието на по-нататъшния му живот, да определи пенсията и привилегиите му, щеше да вземе важни решения по оценяването на неговите години, прекарани в обществена служба. Той от своя страна вярваше, че с дотогавашния си полицейски опит би могъл да допринесе за разкриването на убийствата. Както разбирате, той ме убеди още от самото начало, че синът ми е бил убит, че не е извършил самоубийство, както пишеха вестниците и както дори полицията съобщаваше. Като родител, като човешко същество, аз не исках да вярвам, че моят син е отнел собствения си живот. Така ние се споразумяхме. Ако той можеше да докаже, че моят син е бил убит и в крайна сметка убеди полицията в това, аз се съгласих да му помогна, където мога, със сведения за водещото се полицейско разследване и, ако той постигнеше много добър успех, да свидетелствам в негова полза, когато го изслушват по време на атестирането.
— Да обезпечите неговото възстановяване на работа.
— Той изглежда вярваше, че моето свидетелстване ще допринесе в позитивна насока.
— Казахте ми, че „от самото начало“, той ви е убедил, че синът ви е бил убит. Как?
— Каза ми да погледна доклада на първия полицай, пристигнал на мястото на инцидента, и вашия доклад, детективе… най-вече описанието на местопрестъплението. Каза ми, че нещо съвсем просто е било недогледано.
— Слушам ви — каза Дюит. Всъщност той седеше в очакване на самия край на стола. Какво толкова важно беше уловил Лъмбровски, а той — не? Това беше истински кошмар, кошмар, защото знаеше, че многогодишният опит на Лъмбровски засенчва неговия и се страхуваше от мисълта, че е пропуснал нещо.
— Ролката лепенка, детективе. „Толкова просто“ — ми каза той, както си беше. Никъде, в никой полицейски или съдебено-следователски доклад не се споменаваше, че такава ролка е намерена на мястото на престъплението, а без такава лепенка как Джон ще е могъл да залепи здраво прозореца?
Двамата се спогледаха.
— Просто — повтори тя.
Той бавно кимна в знак на съгласие. Лицето му бавно стана яркочервено. Докато вниманието му беше погълнато от пясъка по обувките и влакната от постелките в колата, беше пропуснал нещо. Ако Осбърн е искал да се самоубие, защо ще му е нужно да използва залепящата лента. Лъмбровски беше победил Дюит в простото заключение: Джон Осбърн е бил убит.
— Както казах, това ме убеди, че мистър Лъмбровски е ценен човек. И образувахме съюз, който обаче беше неудобен за външния свят.
— Кап е копирал докладите ми за вас, не за Лъмбровски — изрази удивлението си Дюит, мислейки на глас.
Джеси Осбърн изправи гръб.
— Обещахте да ми дадете отговорите, които можете — напомни й той. — Кап ви е снабдил с фотокопия на материалите от папките. Вие сте ги дала чрез Присила на Лъмбровски, тъй като това е било част от сделката ви.
Тя поклати глава отрицателно и каза:
— Не е точно така. Отправих молба към Мани. Той свърши тази работа за мен. Дали командирът Кап е бил замесен, не бих могла да ви кажа.
— Колко доклада бяха?
— Отначало бяха само два: описанието на мястото на престъплението и вашия доклад. По-нататък той доби всичко: протоколите на съдебния следовател, следователя при смъртни случаи, докладите на първите пристигнали на мястото полицаи, паметни бележки. Всичко.
— Пропускате нещо. Не бихте простила такова поведение без да е мотивирано с нещо много важно.
— Трябва да ви се доверя, предполагам — двамата се спогледаха кратко. Тя продължи: — Лъмбровски откри доста солидна доза кокаин в колата на моя син. — Вече се разплака истински. Изминаха няколко минути, докато възстанови самообладание. — Всъщност беше много лошо маскирана контрабанда, детективе. Лъмбровски щеше да мълчи за откритието си, ако аз му доставех полицейските доклади и направех изявление по време на неговото изслушване при атестирането. Освен това той мислеше, че убийството има някаква връзка с наркотици и ми каза, че възнамерява да предприеме разследване в тази насока. Становището му беше, че тъй като предприема самостоятелна инициатива, ще са му нужни възможно всякакви сведения.
— Ние разследваме тази нарковръзка — информира я той.
— Знаете за нея?
— Разполагаме с откъслечна информация, това е всичко. Имало е източник, който е подразбрал, че липсва една унция кокаин. Един от моите хора се занимава с това. Не мога да кажа със сигурност, но на този етап не мисля, че двете убийства са свързани с наркотици. Говорехте ми за споразумението между вас?
— Да — кимна тя и продължи по-нататък. — След второто убийство, Макдъф, Присила каза, че детектива Лъмбровски е станал някак параноичен. Дюит абсолютно мразеше факта, че всеки продължава да нарича Лъмбровски детектив. — По-късно установих, че параноята има своята причина. И колата на Джон, и колата на Макдъф са били спрени до колата на детектив Лъмбровски, докато той е бил излязъл от нея и се е разхождал по плажа. Лъмбровски очевидно е вярвал, че някой се опитва да скалъпи обвинение срещу него в убийство.
Това обясняваше откриването на петната масло. Той пак помисли на глас:
— Лъмбровски не е идвал на местопрестъпленията преди нас, просто местата на престъпленията са идвали при него. — Той си спомни разговора за траперите с д-р Шилстейн. Дали убиецът не беше подмамвал Лъмбровски, осланяйки се на инстинктите му на ченге?
— Това очевидно е разтревожило детектив Лъмбровски, тъй като е могло да се окаже, че е замесен в смъртта на двамата.
— Трябват ми тези две хиляди и осемстотин долара, мисис Осбърн. Хауард Лъмбровски не е убиеца. Но ние разполагаме с информация кой най-вероятно знае кой е убиеца.
— Сама ще ви напиша чек.
Дюит остана дълбоко потънал в мисли, докато Джеси Осбърн излезе от стаята и се върна с нейната дамска чанта. Разрови в чантата и намери книжка с чекове. Започна да попълва чека. Той каза:
— По-добре го осребрете и се подпишете на гърба като поръчител. — Сумата беше колкото месечната заплата на Джеймс Дюит.
