Тя му подаде чека и вдигна поглед:
— Аз наруших вече правата, които имам от моята власт, детективе. Позволих като майка и като политик моите емоции да диктуват моите действия. Замесих се в криминално разследване; попречих на правосъдието; давах неправилно изпреварваща информация и получавах информация, предназначена само за определени хора. И постъпих много глупаво: онези документи дойдоха до мен, минаха през Мани, стигнаха и до Присила, до Лъмбровски. Нашите отпечатъци са по всичките им страници. Никога не съм се замисляла над това. Не знам къде ги е държал детектив Лъмбровски, но ако бъдат намерени… Е, знаете, вашите, моите отпечатъци както отпечатъците на всеки обществен служител се пазят в Министерството на правосъдието. Колко време още ще съм свързана със случая?
— Точно заради това никой не иска да се занимавам със случая Лъмбровски.
Тя вдигна рамене и каза:
— Ако тези документи бъдат намерени, всички ще изпаднем в беда. Предложението ми е такова: ще се опитам да видя дали мога да ги подканя да поискат помощ от вас по случая Лъмбровски в замяна на известни мерки за вземане под внимание на тези доказателства, ако се появят на повърхността. — Поколеба се, но продължи. — Ще се оттегля от сегашната ми политическа борба и тихо ще напусна обществената служба, ако вие можете да ме спасите от проблемите, които тези доказателства биха могли да ми донесат. Аз не съм без мое его. По-скоро бих искала да ме помнят с добро, отколкото да бъда изгонена от офиса си вследствие на вражеска кампания, раздухвана наоколо заради моята глупост по тези въпроси. И което е най-важно, бих искала да избегна, както за мен така и за Присила, всяко криминално действие, което може да произтече от откриването на тези доказателства. Не желая да бъда дискредитирана от моите колеги.
— Никой не е тръгнал подир вас, мисис Осбърн. Поне аз не съм. Вие сте жива легенда в този щат. Аз нямам намерение да съм този, който да сложи край на това. Това, което сте направила… Е, просто нещата малко са изпуснати от ръце, това е всичко.
— Определено е така.
— Лъмбровски имаше способността да изпуска нещата от контрол. Боя се, че това беше една от отличителните му черти.
— Значи се споразумяхме? — каза тя и протегна ръка.
— Нов съм като ченге, мисис Осбърн. Когато започвах, си казах, че ще избягвам такива неща, ако е възможно. Сделките в задните стаи. Нечистите задкулисни комбинации. Но още тогава разбрах, че ще има изключения. Мога да ви простя вашите доводи. Но не на командир Кап, нито на Мани Рот. Техните подбуди са много по-малко простими. Знаели са много добре какво вършат… Злоупотребили са със системата, вършели са именно задкулисни комбинации. Копирането на няколко файла не е достатъчно, за да се иска да подадат оставка. Въобще нямам предвид това. Но навярно Кап може да свърши своите двайсет години служба някъде другаде, в друг участък, а Мани Рот може да бъде убеден да спре да разделя времето си между игрищата за голф и кметството. Прекалено често отсъства, мисис Осбърн. Въобще не разбира този град. Трябва ни кмет, който е сериозен. Истууд също отделяше време за такива неща, но много ограничено и възприемаше работата си като кмет много сериозно. Беше чудесен — въздъхна и добави: — Ако някой друг намери тези документи, всичко става под въпрос. Ако не, тогава използвайте възможностите си да убеждавате. И в двата случая имайте предвид, че действително е по-добре да се занимавам със случая Лъмбровски.
— Ще видя какво мога да направя.
— Да се махаме оттук — прошепна той в ухото на Клеър откъм гърба й. Тя слушаше нещо, което й говореше някакъв джентълмен със силен слънчев загар в началото на своите шейсет години. Говореше й за потенциалния пазар на биодеградиращи пластмаси. Дюит я подръпна за лакътя.
— Няма ли да останем за вечеря? — попита тя.
Той беше почти сигурен, че това е нейният трети или четвърти коктейл. Започна да подхваща чашата от ръката й, за да я вземе, но тя я дръпна и обърна съдържанието й в устата си заедно с леда.
— Готово — каза тя. Целуна го по устните. — Къде?
След петнайсет минути те спряха колата на паркинга на „Оушън авеню“ и закрепиха на таблото картона с надпис ОФИЦИАЛНА ПОЛИЦЕЙСКА ЗАДАЧА така, че да се вижда добре отвън и да избегнат евентуално вдигане на колата от полицията. Излязоха от колата и ръка в ръка тръгнаха към океана. Времето беше студено, въпреки че Клеър изглежда не забелязваше. Прегърнаха се силно и така достигнаха до самата вода.
— Докато беше с Джеси — рече тя, — Мани Рот се опита по възможно най-добър начин от негова страна да измъкне всяко парченце доказателство, което имаме по случая Лъмбровски. Особено го интересуваше апартамента на Лъмбровски, за който зададе много въпроси. Подкани ме да си разровя мозъка добре.
Дюит й разказа подробно за срещата с Джеси Осбърн.
— Джеймс — попита тя, — защо има различни доказателства по Лъмбровски? Щом не е било самоубийство, с което съм съгласна, тогава защо има разлики?
— Има друго обяснение — призна Дюит. — Някой е убил Лъмбровски с подражаващо убийство, за да го накара да си затвори устата завинаги. Нека допуснем, че Лъмбровски е започнал да става много настойчив и е заплашвал, че ще разкрие откъде е взел тези документи. Как би реагирал тогава Кап? Знаем, че са се срещали поне два пъти: веднъж в полицейския участък и веднъж у Кап. Не мога да повярвам, че Кап е убил умишлено Лъмбровски. Но ако той е открил, че тези папки с документи са отишли от него до Рот или до Осбърн и накрая до неговото „приятелче“ Лъмбровски, сигурно се е разярил. Може да са се били. Нещо е станало не както трябва. Кап има много неща за укриване, а единственият човек, който най-вероятно може да направи връзка между него и всичко това…
— Си ти — прекъсна го тя, притискайки го още по-силно към себе си.
— Сме ние — поправи я той. — Аз омаловажих това пред Джеси, но той може да пострада доста сериозно заради копирането на тези материали и съвместните му действия с Мани зад моя гръб.
Започна да ръми. Той я попита дали иска да се върне в колата и тя му каза, че не иска. Тя искаше да продължат да се разхождат. Той си помисли, че тя иска това, за да може да изтрезнее. Тя беше отпусната: подходящо време да я накара да се открехне за себе си. И я попита:
— А какво ще кажеш за теб, Клеър?
— За мен? — попита тя.
— Как достигна до работата на съдебен следовател?
— Посредством един случай. Случай, когато бях в колежа. Не беше някой свръхважен, потресаващ или широкоизвестен случай. Една съученичка беше убита. Така се случи. И аз реших да се захвана и свърша каквото мога.
— И?
Тя продължи да върви още малко преди да обясни:
— Ченгетата не бяха направили нито крачка по пътя на разследването, дори изглежда не проявяваха интерес. Сега гледам с друго око на това, но знам, че тогава така ми изглеждаше. Отидох на местопрестъплението… една алея. Огледах се и открих няколко отпечатъци от обувки по съседната алея. Бяха от широки крачки, от някой, който като че ли беше бягал. Отидох при един професор по криминология и му разказах за това. Той прояви интерес и после ме насочи към криминалистиката. Тогава не знаех какво е криминалистика. Но, както знаеш, едно действие поражда друго… Професорът проведе разговор с ченгетата, тъй като те използваха понякога нашата лаборатория. Бяха открити някои предварителни доказателства за съда. Ченгетата проявиха интерес към случая. Медицинският екзаминатор идентифицира цвета на косата на убиеца, червен, и неговата кръвна група. Доказа се, че някои от отпечатъците от обувки по другата алея са от него. Ченгетата наново проведоха интервюта с момчетата, с които тя беше по-близка. Едно от тях беше с червена коса и носеше значка на отличник. Направиха му тест на кръвта и се оказа, че съвпада напълно. Призна, когато му показаха доказателството. Оттогава получих увлечение към тези неща. — След малко продължи: — Знаеш ли, никога не съм разказвала тази история. Всички навлизаме в нашата професия поради наши собствени причини, и определено не поради заплащането, и когато го обясниш на други, те започват да ти говорят като глупаци. А съм чувала толкова много истории как други хора са влезли в тази професия. Повечето от тях имат своите лични причини. И не можеш да ги разбереш, ако не си работил този занаят.
— Коя беше тя?
— Коя?
— Момичето, което беше убито, какво беше… искам да кажа за теб?
След въпроса последва кратка пауза. На брега се разбиваха вълни. Обувките й с високи токчета с посребрени върхове нарушаваха тишината, скърцайки в пясъка. Джеймс я прегърна през гърба.
— Живеехме в една стая — каза тя. — Нанси Гейл Адамс. — Разрови леко пясъка с върха на обувката си. — Една нощ тя излезе навън да купи бира. На другия ден трябваше да бъде погребвана. Дотогава живеех като в един приказен свят. Хората в него въобще не биваха изнасилвани и намушквани с нож. Точно това й беше направил той. Нанси беше съвсем нормално и добро момиче. Онази нощ можеше да съм аз, но не ми се излизаше и излезе тя.
Свършиха разходката си, въпреки краткия, но пороен дъжд, последвал ръменето. Държаха се един друг като двойка танцьори на фигурно пързаляне по лед.
Когато пристигнаха с нейния „Сааб“ на вътрешния паркинг пред неговата къща, той каза:
— Правя не лош омлет.
— Мокра съм до кости — каза тя.
— Все ще намерим нещо да облечеш — остана да чака зад волана, надявайки се, че тя ще приеме предложенията му. След като тя не каза нищо, той каза: — Е, добре. Може би друг път.
— Нейни дрехи?
— Не. Отдавна не са тук, раздадох ги на различни хора. Имам няколко фланели и разни такива неща.
— Какъв е омлетът? — попита тя, отваряйки вратата си. Докато застанаха пред прага на входната врата обсъдиха съставките на това блюдо.
— Няма ли да събудим Еми? — попита тя. Опипваше.
Значи това я притеснявало, помисли си той.
— Отиде при една приятелка и ще се върне сутринта — уведоми я той.
