удивляваше. Необузданата страст на Клеър, нейната способност да продължи, да масажира и двамата до такъв експлозивен оргазъм, го остави пропит с дълбоката болка на блаженството.
Първото неизбежно събитие на деня беше едно телефонно обаждане от Лейла Мейхъни. Тя беше повече от кратка и ясна, изреченията й сбити и лаконични, настроението й стриктно професионално. Питър Тили, каза му тя, бил готов да изостави всички обвинения, ако Марвин Ууд понесял все пак някакво наказание за кражбите.
— Това оставя нещата в твои ръце, Дюит — направи тя заключение с груб тон. — Или можеш да му оформиш обвинение, или да го пуснеш. Ти предложи на моя клиент сделка. Вярвам, че е сътрудничил възможно най-много. Предложението ти още ли е в сила или не?
Той трябваше да я спре. Гласът му беше уверен, когато й каза:
— Никакви обвинения засега от моя страна, госпожице съветващ адвокат, но може би ще се наложи да разговарям с него. Не искам да се обаждам на Националната гвардия да извърши това. Ясен ли съм?
— Ти май нещо си падащ по женските компании, Дюит. Откога детектив от Кармъл има частни аудиенции с Джеси Осбърн? — звучеше малко ревниво. — И после ей така да зарежеш банкета. Трябваше май спешно да се заловиш пак с лабораторната си работа, Дюит, така ли беше?
Надявайки се да разчупи леда, той предложи:
— Беше много приятно, че те видях снощи, Лейла. Роклята ти отиваше страшно много.
— Върви по дяволите, Дюит — тросна се тя. В ухото му започна да жужи сигналът за затворена линия.
— Дюит? — Командир Кап с неговия издаден корем, който тежеше толкова, че извиваше и раменете му напред, застана на вратата. — Имаш ли нещо против? — попита той и кимна към стола пред бюрото на Дюит. Дюит кимна в знак на съгласие, полагайки усилия да прикрие своята изненада, че Кап влиза в негова територия. Дали трябваше да стане от мястото си в знак на поздрав към непосредствения си началник? Започна да се надига от стола си и Кап веднага каза: — Няма нужда — и затвори вратата зад себе си. Дебеланкото седна и каза: — Значи се опитваш да изкъртиш камъните на къщата ми, а? — И заби леден поглед в него. — Нека ти кажа някои неща за живота, хлапако. Никога не пускай да играе ръката ти рано, винаги дръж картите си с лицето надолу и никога не сядай пред прозорец или огледало. Щом ходиш да се подмазваш на политическо животно като Джеси Осбърн, знай добре какви шибани неща вършиш. Тя ще те сдъвче и изплюе много по-бързо, отколкото си мислиш. — Усмихна се с гротескна увереност, която в някой предишен ден би обезпокоила Дюит. — Поканен си да разследваш случая Лъмбровски засега. Не знам точно какво са ти казали, но такъв един ход привлича вниманието към себе си и ти спечелваш врагове. Какво чух: Морн е станал подозрителен към твоето включване в цялата тази игра поради тупалките, които сте си раздавали в „Подковата“. Ти имаш мотив, Дюит. Отношенията ти с Броу не бяха голяма тайна за останалите. Точно заради това беше държан настрани от случая. Сега си се размърдал и си го откраднал за себе си. Разбираш ли? Размътваш водата…
— Аз? Морн именно се опитваше да определи случаите като самоубийство, да хвърли цялата вина върху Лъмбровски и направи така, че той да изглежда най-лош. И за какъв мотив говориш? Сега се явявам защитник на Лъмбровски!
— Навираш се в големите игри, Дюит, а аз не съм сигурен, че си готов за такива неща. Хората, които се присламчват до големите клечки в новобранските си години или стават звезди, или просто изчезват. Причината, поради която повдигам целия този въпрос е, че с получаването от теб на поканата за случая Лъмбровски, за този случай ставам отговорен един вид и аз… защото съм отговорен и за теб — подчерта той. — Запомни, каквото правиш, рефлектира върху всички нас. Ще ме осведомяваш накратко за всяка твоя стъпка по пътя от разследването на делото Лъмбровски, Дюит. Само да премълчиш една шибана думичка… А що се отнася до копията от твоите доклади… не мислиш ли, че и ти си съмнителен тук? Помисли пак. Мислиш си, че съм се притеснил за тези предполагаеми копия, за които все говориш? Можеш ли да покажеш тези копия? — Почака за отговор. — А?
— Не.
— Разбира се, че не можеш. Можеш ли дори да кажеш със сигурност, че такива копия съществуват?
— Не.
— Ами как ще можеш! — изкикоти се и после каза подигравателно: — О’кей, тогава чуй това, Дюит, мистър Крал на доказателството: Докато успееш да ги покажеш, те не съществуват. Прав ли съм? Адски прав съм. Ако си мислиш, че не спя заради твоите проклети копия, май е по-добре да размислиш пак.
Дюит почувства, че кръвното му налягане се покачва, топла кръв и червенина залива страните му. Веднага достигна до извода, че Кап е намерил документите на Лъмбровски и ги е ликвидирал. Попита се и за липсващия кокаин.
— Мисля, че е по-добре да си тръгнете, командире — каза той. — Тук започва да вони. Забравили сте да си измиете зъбите или просто дишате с гъза си?
Кап стана яркочервен:
— Слушай какво, Дюит, човек трябва много да внимава с кого се спречква. Захващаш се не както трябва…
— Може би трябва да ми отговорите на този въпрос, командире — каза Дюит, стана от стола си и отиде до вратата. — Какво точно обсъждахте с Лъмбровски, когато той дойде у вас събота сутринта?
Кап стана веднага. От изражението му личеше, че въпросът го е заварил в изненада.
— Какво? — попита той.
— Да, командире, какво? Какво обсъждахте?
Кап тръгна с енергична крачка към вратата, отвори я и се обърна към него, застанал наместо:
— Броу беше прав: ти си едно тъпо копеле, Дюит. Въобще не знаеш кога да спреш.
Дюит беше толкова близо, че чувстваше неговия дъх.
— Аз никога не спирам — каза той тихо.
— Ще видим — каза Карл Кап без да го погледне и излезе.
Дюит се върна на бюрото си. Мисли летяха във всички посоки в главата му. До каква степен беше замесен Кап? Какъв ход възнамеряваше да предприеме след това, ако въобще възнамеряваше?
Извади чека на Джеси Осбърн от портмонето си, извика Джини, даде й го и й обясни как да бъде осребрен в дребни банкноти и как да уреди Колет да получи своя комплект играчки за развлечение.
— Това е адски добра електронна система, Джини. Осъден убиец ще има по-добър телевизор, отколкото аз или ти някога ще видим.
— Май се намираме не в този бизнес, който трябва — рече Джини.
2.
— Здравей, Еми — каза Били Талбо, изскачайки от укритието си зад една врата на класна стая в коридора, и я стресна. — Беше облечен с дънково яке, панталон и тениска.
— Били — рече тя и се изчерви. — Извинявай за баща ми…
— Не се притеснявай. Има начин да ми се отплатиш — каза той, плъзна ръка по талията й и я спря върху дупето.
Тя се дръпна енергично от него, въпреки че й беше приятно. Той се усмихна самоуверено, като че ли знаеше какво мисли тя.
— Не мисля така — каза тя.
— Чух за кучето ти — каза той. — Наистина съжалявам, че е станало така. — Каза го доста странно, дори весело.
— Имам час — опита да се извини тя.
— Не, нямаш — каза й той и върна ръката си пак там. Този път тя не се дръпна, защото приближаваха Лайза Смарт и Джени фолк, и ако я видеха да разговаря така с Били, щяха да си представят и други неща за завиждане. Били я стисна за дупето, когато двете момичета минаха покрай тях, и Еми почувства как изведнъж топлина и червенина се изкачват нагоре по гърдите й. Попита се дали той забелязва червенината под шията й. Хвана едно свое копче там и започна да си играе с него, използвайки ръката си като прикритие.
— Ще ходиш ли из центъра тази вечер? — попита той.
— Днес е понеделник и ще ходя в аквариума. Баща ми работи в аквариума.
— Няма да ходиш до центъра?
— Не мога, Били.
— Какво ще кажеш ако мина да те взема от аквариума? Ще се повозиш ли с мен? — Стисна я пак. — Само малко? — Тя се дръпна. Дали Били беше толкова лош, колкото баща й казваше, или той проявяваше свръхзагриженост за дъщеря си? Никой в училището не мислеше със сигурност, че е лош.
— Той ще те види — каза тя.
— Не, няма да ме види — поправи я Талбо. — Ще се срещнем в осем и половина там горе. Ще отидем с колата до центъра.
— Не мисля така, Били. Не мисля, че това е добра идея.
— Идеята е страхотна. Осем и половина, Еми. Не ме зарязвай.
Той се присъедини към група приятели и се загуби сред многото ученици из коридорите.
Еми се приближи до дебелото матирано стъкло на прозореца на вратата на класната стая да го използва колкото е възможно като огледало. Кожата под шията й беше червена като врат на червеношийка.
3.
Нелсън влезе в канцеларията на Дюит без дори да почука. Размахваше пред себе си лист от бележник.
— Това гадно разследване май става много по-интересно отколкото да киснеш по улиците като контрол на пътния трафик — каза той.
— Какво искаш да кажеш, Тарзане? — попита Дюит. Прякорът подхождаше много на този широкоплещест, леко мургав човек. В този момент му мина изненадващата мисъл, че не познава добре Нелсън, нито който и да е друг от неговите униформени полицаи. Професионално да. Знаеше, че Нелсън е най-
