способният от цялата група, но как например той прекарва свободното си време, кой по-точно беше той, оставаше загадка за него.
— Плексигласът — обяви гордо Нелсън. — Току-що ми се обади един мениджър на дистрибуционен център. Имал списък на всички пунктове за търговия на дребно, които продават този плексиглас. Бил нискотемпературен, евтин и не се използва много. Това е в наша полза, тъй като най-индустриалните количества плексиглас се използват на страшно много места: производители на каравани и ремаркета за летуване, на алармена апаратура за домашна охрана, производители на яхти и лодки и къде ли не още, и ако тръгнем да изследваме всичко това… Това, което донесох тук, сержанте, са имената само на три магазина. Намират се на сто мили един от друг, но само те продават плексигласа, който намерихме под ноктите на Макдъф.
— Има ли в Сийсайд?
— Да, единият е там.
— Иди там. Виж дали има начин да се определи какво количество плексиглас са продали през последните шест месеца. Специално от нискотемпературния. Разбери всичко, което можеш. Кой го закупува и за какво се използва. Информация, Тарзане. Нуждаем се максимално от информация. Дори да ти изглежда ограничена, запиши я.
— Тази сутрин обаче трябва да съм патрул — оплака се униформеният.
— Аз ще уредя нещата, не се безпокой. Свърши тази работа както трябва, Тарзане, и знай, че ще ти съдействам не след дълго да си сложиш униформата в нафталин и да станеш неуниформено ченге. Чуваш ли ме добре?
— Повече от ясно, сър!
След като напусна канцеларията Дюит за пореден път се върна в началото на своите последователни разсъждения за убийствата. И пак достигна до извода, че от откриването на доказателства зависи много. Колкото повече ги имаше, толкова по-вероятно беше, че те самите щяха да разкажат цялата история. Разследването се беше натъкнало на въпроса за последователност в убийствата. Както в загадъчен филм или роман той не можеше да определи кой ги е извършил, докато не разбереше как ги е извършил. Все още нямаше достатъчно правдоподобно обяснение как жертвите са били „убеждавани“ да седят кротко, докато убиецът ги е обгазявал. Отиде с папките си в столовата. Папките бяха издути от снимки на местата на събитията и лабораторни снимки, които той внимателно подреди в редица по по-големите маси: Осбърн лежеше на мястото, където Андерсън го беше довлякъл на асфалта; триъгълникът от моторно масло; написани на машинопис, изводите от разговора му с Лафтън в обобщен вид; снимките на Клеър за сравнение на краищата на парчетата лепенка; личните вещи на Осбърн и отворения му куфар с грижливо сгънати дрехи; камионът на Макдъф; зеещата дупка на автомобилното табло; следата от велосипед и лабораторно увеличената люспа от боя; памучните топченца, намерени по двете жертви; препис от разговора с мисис Макдъф; задната ниша на каравана на Макдъф, в която бяха разхвърляни най-различни неща; личните вещи на Макдъф и отвореният му куфар с грижливо сгънати дрехи… Спря. Пръстите му продължаваха да държат последната снимка. Върна се назад в редицата снимки и вдигна подобната снимка на куфара на Осбърн; постави я до снимката с куфара на Макдъф. След това взе преписа от разговора с мисис Макдъф. Полицейска работа: документи и снимки, снимки и документи. Прелисти страниците с думите й.
„Макдъф може да беше разхвърлян, но знаеше всичко къде се намира“. Под това беше написано: „Квитанции в куфара?“ Беше проверил за това. Не бяха открити никакви квитанции, което подсказваше, че убиецът ги е взел. Това, на свой ред, означаваше, че тези квитанции някак са заплашвали убиеца. Но не квитанциите бяха това, което го интересуваше. А снимката на куфара.
4.
— Какво виждаш? — попита той Клеър.
— Куфар — каза Клеър от другата страна на масата, покрита с розов линолеум.
Във витрината на кафето ресторант в покрайнините на Салинас светеше неонов надпис КИТАЙСКА ХРАНА. Както Дюит можеше да определи по най- логичен начин, това беше името на заведението. Двамата седяха в сепаре до задната стена. Основният елемент в предната половина на ресторанта беше един истински малък фонтан с минерална вода, край който имаше въртящи се табуретки и голям хладилник със стъклена врата.
Китайските кроасани бяха донесени първи — мазни кифли с яйца, бобени кълнове и китайско зеле, но все пак добри. Когато донесоха и сока, Дюит разля без да иска доста от него по панталона си и се опита да го избърше. Изглеждаше така сякаш го е напикал. Измъкна ризата от него така, че като стане, да прикрива петното отпред.
— Кажи ми нещо за човека, който е подредил багажа в този куфар — каза той.
— Спретнат и организиран. Харесва и дрехите му да са така.
— Това е куфарът на Макдъф. Според неговата съпруга е бил пълен мърляч.
— Значи някой друг е подредил куфара.
— Мисля точно така и аз.
— Аз пък си мислех, че сега ще обсъждаме какво аз мисля.
Той захапа мазната кифла и не й обърна внимание.
— Няма никакви квитанции — припомни й той.
— Нещо ме изпитваш!
— Да. Искам да разбера дали ние двамата даваме едни и същи обяснения.
— Тогава ти прощавам. Продължавай.
— Памучни топчета с едно и също избелващо средство, но върху различни трупове.
Тя обобщи на глас казаното:
— Някой е подредил багажа вместо него. Откраднал е квитанциите. Памучните топченца с еднакво избелващо средство значи означават едно и също място.
— Разгледай Марвин Ууд и факта, че Макдъф не е казал на никого за откраднатия от камиона радиокасетофон.
— Топченцата бяха по кожата на труповете. Това означава, че и двамата са били голи и са били в контакт с една и съща материя…
— Куфарът — напомни й той. — Точно тук убиецът е оплескал работата. Не е трябвало да подреди багажа в куфара на Макдъф толкова старателно.
— Мотел — каза тя. — Той дебне жертвите си в мотел. Това съвпада с казаното на теб от Ууд.
— Така ще трябва да е — съгласи се той. — Да, и аз останах с такова впечатление. И ако следва плътно метода на Колет, което изглежда най-вероятно, тогава ги души до безсъзнание, извежда ги от мотела и после нагласява самоубийства. Имат едни и същи памучни топченца по кожата си…
— Заради кърпите или чаршафите на леглата — завърши тя изречението му. — Джеймс, точно така, фантастично!
— Само че има един малък проблем: в този район има повече мотопеди, отколкото постоянни жители. Точно това ни бави най-много. Трябва да стесним района си на търсене.
— Това също предполага, че Лъмбровски или се е самоубил, или е бил убит чрез имитиращо убийство. Първите двама не бяха местни жители. Имали са причина да отседнат в мотел. А Лъмбровски? Все още обработваме доказателствата по неговия случай, но тук нямаме следа от велосипед и никакъв багаж, естествено. Дали този тип би нападнал местен жител в мотел? Изглежда малко вероятно.
— В зависимост от гледната точка, предполагам, че може да има смисъл — каза той. — Още от самото начало си помислих това.
— Но сега?
— При убийството на Лъмбровски — припомни й той, — имаше следа от велосипед, Клеър. Дъждът я отми, така че става безполезна информация за пред съда, но аз я видях. Разбира се, възможно е имитиращ убиец да е използвал велосипед само за да поддържа последователността на действие, както е възможно следата да е от колелото на някое хлапе и да няма никаква връзка със случая, но ние сме подготвени да не се доверяваме на съвпадения. Ако е било имитиращо убийство, значи е било адски добре извършено. И е било извършено от някой, който е разполагал с вътрешна информация. Само дузина души от нас знаят за велосипеда. Съществува вероятност, ако се вярва на човек като доктор Шилстейн, че първите две убийства са били примамка за капан, в който да падне Лъмбровски. Това, което Джеси ми каза за двете местопрестъпления, свързано с Лъмбровски, не се различава, а подкрепя тази вероятност.
— Примамка? — каза тя озадачена.
— Да, Осбърн и Макдъф. Избрани напосоки в един и същи мотел, формата на изкривяване на памучните влакна подкрепя това. И двамата мъже са били легнали. Мисля, че този тип ги е спипвал някак в съня им — също като Колет. Може би е спипал и Лъмбровски в неговия сън. Какво се смееш? — попита я той.
— Просто така — каза тя и го погледна с неподвижен поглед. — Между другото, още не си ме питал защо аз поисках да се срещнем сега.
— И защо поискахте тази среща, мис О’Дейли?
— Помислих си, че въобще няма да ме попиташ — отвори своето куфарче и му подаде някакви документи.
Дюит ги взе и подхвърли шеговито за поредния куп хартия:
— Ако не беше в името на правителството, щяхме да имаме много повече гори.
Прочете:
Тегло на заподозрения = 155–165 фунта; височина (приблизително) = 5 фута, 8 инча до 5 фута 11 инча; велосипед = „Шуин планински катерач“.
— Отговорът беше в люспата боя, естествено — обясни тя. — „Шуин“ дойде от многото справочна информация. Получих сведенията за него по факс тази сутрин. Колелото, което е било в багажника на Лъмбровски, е черен металик „Шуин катерач“. Ако гумите му са били напомпани съгласно изискванията на производителя, тогава возещия се е тежал точно сто шейсет и два фунта. Разбрахме го от изследването на следата и съпоставянето със съответното налягане в гумата. Според таблиците и графиките, мъж със средно тегло сто и шейсет е висок между пет фута и девет инча и шест фута. Значи ако той е среден, тогава вече имаме някакво негово приблизително описание. И ако разрешите едно становище, детективе, мога да кажа, че причината, поради която вярваме, че е среден на ръст, е че този специфичен модел велосипед е със среден размер.
— Аз проверих информацията за магазините, които продават такива „катерачи“ и докладите за продажба на подобни крадени вещи. Надявам се скоро да стесня кръга. Нелсън от своя страна е намерил само един магазин в Сийсайд, който продава онзи плексиглас. Това може да ни помогне да стесним кръга
