допълнително.
Тя опита една от рода на леките закачки:
— Отбелязваш напредък, Джеймс. Имаш генералното описание, общия район, дори генералната идея за извършените действия.
— Генерал Дюит на вашите услуги — каза той.
Тя го поздрави с умишлено превзет театрален жест. Точно в този момент неговия пейджър, закрепен на пояса му, започна да издава досадни пулсиращи звуци.
— Точно когато трябва — каза той. Извини се и отиде да се обади по телефона до своя офис. Когато се върна, остави петнайсет долара на масата.
— Къде? — попита тя.
— Изглежда Колет е харесал своя телевизор. Иска да говори. Май ще имам късмет. Трябва да прекарам следобеда на път до Атаскадеро и обратно. Би ли ми направила услуга да се обадиш на Зоро — Емануел — в болницата. Кажи му, че ще закъснея за аутопсията на Лъмбровски, и да започва без мен.
— Той въобще няма да ми повярва — каза тя.
— Да, навярно ще стане така — призна Джеймс Дюит. — Но все пак опитай. Ако ти предложи да присъстваш вместо мен…
— Зарежи ги тия!
— Слушам.
5.
Измъченият и с невероятно бледо и изпито лице Колет крачеше бавно из „тенис корта“ с дълги и неспокойни крачки подобно на военен герой от филм в негово следобедно матине. Погледна през рамо към дошлия преди малко детектив Джеймс Дюит от другата страна на мрежите, който беше без колан, без връзки на обувки и с изражение на лицето на нетърпение, каквото чувстваше.
— Аз удържах на думата си и изпълних моята част от сделката — каза Дюит силно, прекалено силно за помещението. Главата на Колет почти подскочи от сепване. — Проверих при Шилстейн. Ти си постоянно заключен тук от много време. Ако това е вярно, как можеш да имаш името, което да ми кажеш?
— Вярно е. Равнява се на единична килия, обзаведена с легло и някоя друга мека мебел. Тук е затвор, в края на краищата. А и кой е казал, че имам името?
— По-добре да го кажеш, иначе апаратурата ще се върне обратно.
— Апаратурата въобще не е била доставена. Шилстейн ми каза, че ще ми бъде дадена ако сътруднича добре, а аз вярвам на доктор Шилстейн и знам, че ще удържи на думата си — спря изведнъж и изгледа Дюит с презрение, след което пак се върна към неспокойните си крачки. — Хора като теб нямат никаква представа за това съществувание. Никой никога не е имал. Ако не ми падне удобен случай да избягам, ще прекарам останалата част от дните си тук. Можеш ли да проумееш? Останалата част от дните си. И това — каза той, наблягайки на пресилената драматична пауза, — е именно замислената доживотна присъда. Ако си мислиш, че ще рискувам тази електронна система, за която се уговорих с теб, значи си глупак. Никога не съм ти обещавал име; обещах ти информация.
— Ще очаквам добра информация — предупреди Дюит.
— Вярно е, че съм под ключ тук. Дават ми списания с махнати скоби. Цялата ми поща се чете. Не ми е разрешено да се бръсна сам. Подстригва ме и ме наглася периодично един човек, който е сляп с едното око и леко накуцва. Тази 202 система, за която преговарях, ще бъде монтирана така, че да не мога да я докосвам и ще бъде управлявана само от дистанционно управление. Знаеш ли това? Няма да ме пуснат да пипна никакво електронно копче. Не е ли иронично, че искат да продължавам да бъда жив, а? И то след това, което съм направил! И ще го направя пак, ако някога изляза оттук. Каква радост. Какъв ентусиазъм — пак погледна Дюит — Знам, че е така, Джеймс. Мога ли да те наричам Джеймс? Знам, че е така.
Дюит разбираше значението на поддържане на общуването с него, но чувстваше как тръпки пълзят по кожата му. Колет беше възприел поведение на тревожна арогантност, парадирайки с категорична непреклонност посредством равен и спокоен глас. Беше овладял ситуацията много добре; имаше за слушател един пленник от другата страна и се стремеше да използва всичко максимално в своя полза.
— Ти си експерт, Колет — каза със стегнат глас Дюит.
— Тук съм затворник, да. Но ти знаеш ли, че съм бил и на други места? Не, мога да разбера по лицето ти, че не знаеш. Няма нужда да проверяваш досиетата, въпреки че може да е отбелязано някъде. Казвам ти истината, Джеймс. Знам, че е вярно. Шилстейн не ти ли каза за прехвърлянето? Изненадан съм. Беше свързано с азбест. Открих го, когато инсталираха детекторите за пушек. Няколко от колегите ми напипаха кибрити… много са опасни в ръце, в които не трябва да попадат, Джеймс. Почти щяха да изгорят всички ни тук. Това накара някаква правителствена агенция да се вдъхнови и беше монтирана система за откриване на пушек за сметка на данъкоплатците. Точно така беше. Откриването на азбест причини последователни отпуски на персонала в това крило. Бяхме прехвърлени в Държавния затвор във Вейкъвил, в психическата болница там. Колко неточно тълкуват те термини като болница, Джеймс. Точно така беше. Дали се извършва там някакво лечение? Не те интересува, разбирам. Не те засяга. — Ходенето му стана по-обезумяло и веднага напомни на Дюит за Мани Рон в кабинета на Хиндеман. Толкова малко разделяше двамата, помисли си той: някаква мрежа и няколко закона. Това, че бяха от един и същи вид, с нещо общо помежду им, смути много Дюит. Той не искаше никакви асоциации с Харви Колет.
Колет продължи обяснението си със същия самоуверен монотонен глас:
— По време на краткия ми, но приятен престой във Вейкъвил, попаднах на въпросната личност. Нека се отклоня замалко, детективе: знаеш ли колко прекрасно, колко изкушаващо беше дългото пътуване с автобус дотам? Миризмата на фермерските ниви и ливади? Хора, тръгнали по свои ежедневни задачи? Жени в коли, които минаваха край нас, със запретнати поли, с дълги елегантни пръсти, стиснали неспокойно воланите? — Беше спрял наместо, притворил леко очи, гледащ кривогледо, с наклонена назад глава в замислена поза на човек, припомнящ си много неща… По телевизията няма никакви миризми. Не можеш да вкусиш въздуха. Това… това е престъпление. Точно така беше. — Започна да крачи пак и каза тихо: — Въпросната личност.
Дюит пъхна ръце под себе си на стола да ги накара да спрат да треперят. Цял автобус с Харви Колети по свободния път. Толкова малко ги разделяше: някакво стъкло, малко стомана и няколко закона.
— В места като това рядко използваме имена. Знаеш ли това? Пълноценните разговори са ограничени, а и, честно казано, нивото на третиране с лекарства… — пак погледна към Дюит. — Знаеш ли, че Шилстейн ми изсуши душата заради разговора ми с теб? Обзалагам се, че не ти е казал, нали? Не може да търпи всичките пациенти да се държат като зомбита… Някой може да се досети какво става тук. Ако излезеш извън контрол тук, охраната те притиска до земята, гол, представи си, и ти допира зашеметяващата пръчка до ташаците. Някой път става и по-лошо. Малко задружно семейство сме тук в мотела…
Дюит се наведе напред и веднага извади бележника си.
— В какво?
— В мотела. Така наричаме заведението… обитателите. Лечебния мотел… Това е пълното име. Стаите са евтини, гледките са ограничени.
Дюит си записа нещо.
— Нима това те интересува, Джеймс?
— Разкажи ми за Вейкъвил. За затвора там.
— Както обясних, ние не използваме имена. Но мога да ти кажа за въпросната личност. Играехме заедно шах. Не ти ли казах, че съм непобедим по шах, Дюит? Вече три години никой не ме е победил. Точно така е. Той постоянно губеше — въпросния индивид — аз печелех. Но винаги се стремях да сме почти наравно, за да има интерес. Много добър съм, Джеймс. Мога добре да управлявам играта — каза и добави с перверзна усмивка: — Нима не мога?
Дюит се залови да изтърка стъклата на очилата си. Колет го видя и каза:
— Аз съм късоглед. Знаеш ли това? И въпреки това не ми позволяват да нося очила. Дори с пластмасови лещи. А казват, че имаме права. Но не ние тука. Точно така е. Тук са само ненормални. Става въпрос за късогледите и разни подобни — и се изкикоти със затворена уста на собствения си хумор.
— Разкажи ми за него — каза Дюит и закачи очилата зад ушите си.
— Имахме общи интереси. Той започнал с оставянето на храна за домашни животни на открито и привлякъл двойка шумни съседски кучета. Увил устите им и ги пристегнал с лепенка за залепване, сложил им найлонови торби на главите, завързал ги и тях, и ги пуснал да тичат из стаята докато паднали задушени мъртви. Точно така се чувствал и той: задушен. Познавам това чувство. Живея с това чувство, Джеймс. Точно така е. Улиците са задушени, градовете, всички ние. Да, имахме общи интереси. Ескалация, Джеймс. Историята на света може да се обясни посредством ескалация. На недоволството например. На лидерите, на работниците, все едно. Мисля, че беше от Сакраменто, въпреки, че не съм много сигурен. Там действал той и въобще не го хванали. Вие, полицаите, Джеймс… Един ден изчезнало момиче скаут. Била му първата. Дошла право у тях; продавала някакви бисквити. Било й последна спирка. След нея имало и други. Някаква жена, която ходила по домовете нещо за гласуване, или май за преброяване на населението. Да, така май беше, иронично… да преброява хората. Разбираш ли? Докато тя свършила и той свършил с нея — и, един по-малко от населението. Промяна в населението. Друга жена пък продавала парфюми; мисля, че така беше. Едно нещо — продължи той, — което трябва да се научи тук, е че законът се движи бавно. Точно така е. За какво го осъдиха него, например? Не за момичето скаут. Нито за която и да е от жените. Бил е винаги много внимателен и премествал труповете късно нощем на голямо разстояние. Дистанцирал се от престъпленията, разбираш ли? — Отново самодоволно хихикане със затворена уста. — Не го осъдили дори за палежа. Пипнали неговия племенник за това. Това, за което го осъдили, било заради домашните животни, разбираш ли? Тренирайки за палежа, той запалил собствения си дом. Когато гасили пожара, попаднали на скелетите… на животните. Повече от дузина скелети на кучета, мисля че такава цифра каза. Всичките в различна степен на разлагане, със залепени с лепенка уста. Изпратили го в болницата във Вейкъвил за преглед. Деветдесет дена го държали и не открили нищо, защото могли да докажат само за кучетата. Точно там се срещнахме, както казах. Разказахме си историите. — Спря и погледна Дюит в лицето. Слабото му тяло се виждаше през двете мрежи. — Той е единственият човек, на когото съм разказвал най-големите подробности. Беше достатъчно добър да разкаже и своите на мен. Не знам името му, но той е твоя човек, Джеймс. Жертвам го единствено заради самосъхранение. Оцеляване на най-бързите, Джеймс. Грабвай всяка възможност, като че ли ти е последна. Точно така е.
— Описанието му какво е?
— Гневен поглед. Помня добре очите му. Като го видиш, мисля че ще кажеш, че е привлекателен мъж. Едър. Има индианска кръв в него. Апачи? Черна стъпка? Не толкова много, но можеш да го забележиш във вида му. Обича да се хвали с това.
— Ако ти покажа снимки, би ли могъл да познаеш лицето му?
— Май Шилстейн не ти е казал: аз съм гений, Джеймс. Точно така е. Имам фотографска памет. Това, за което питаш, е детска работа. Естествено, и то е предмет на договаряне. Бих искал първо да видя системата инсталирана. Бих искал да видя договора за наем на касети от видео магазина.
