на съдебен следовател — огледаха всички проводници, циферблати, стрелки, стендове със син емайл, поставени на черни гумени колелца. Тук, върху девствено чистия под с изкуствено покритие със светли шарки, той забеляза малко парченце мръсотия — най-вероятно изсъхнала кал. Огледа я отблизо. Валеше дъжд, когато напуснаха аквариума. Побутна настрани монитор върху поставка с колелца. До основата й намери още кал. Знаеше, че болничните стаи се поддържат изрядно чисти. Защо имаше мръсотия? Извади щепсела от контакта. Стопени и после застинали метални капчици бяха осеяли щифтовете на контакта.
— Не е пренатоварване на мрежата, докторе — каза той. — Това е работа на обикновен смъртен. Тя е имала посетител.
Дюит пак огледа пода, този път край лекаря. Още изсъхнала кал до вратата. Две замазани кални петна в коридора едно след друго между вратата на стаята и вратата, която Дюит използваше, за да се промъкне дотук късно нощем. Когато достигна другата врата, се обърна и погледна стаята на Анна. Тогава удивен забеляза камерата на охраната. Никога не си беше давал труд да погледне нагоре; никога не се беше замислял, че несанкционираните му посещения са били наблюдавани.
Розънбърг излезе в коридора и погледна Дюит.
— От колко време стои това там? — попита Джеймс, сочейки камерата.
— От година. Малко повече от година — отговори лекарят.
— Работи ли?
— Разбира се.
— Върти се през цялото време?
— Да.
— И образът от нея се наблюдава.
— Записва се на лента. За преглеждане при необходимост.
— Искам да видя лентите със записите — настоя Дюит. — Веднага!
— Ще трябва да извикаме Ханк — каза лекарят.
Ханк Джонсън се беше облякъл бързо. Началник на охраната на болницата, известен със своята бяла каубойска шапка, чернокожият Ханк носеше своята униформена риза отчасти измъкната от панталона.
Докато слизаха с асансьора, Джонсън обясни:
— Имаме камери във всеки коридор. Застрахователната компания препоръча това, след като един глупак ни даде под съд с иска, че се подхлъзнал и паднал на уж мокър под. Разказа ни играта с ужасна глоба. Сега по камерите се виждат чак обувките ни. Но всъщност не гледаме на мониторите какво се вижда. Въртят се двайсет и четири часа на ден и записват всичко. Ако имаме проблем да потвърдим това, вадим необходимата касета и готово.
Стаята в приземния етаж беше малка и много задушна.
— Системата работи добре — обясни човекът. — Имаме петнайсет видеокасетофона. — И показа наредените на рафтове един до друг и един върху друг видео машини. — Най-вече следим коридорите и стълбищата, защото са най-важни за застрахователната компания. Там сме сложили дванайсет камери. — Джонсън прекара няколко минути до машините, докато Дюит го гледаше какво прави. След малко бе пуснат запис на обстановката през изтеклото денонощие. На телевизионен екран започнаха да преминават със стегнати крака медицински сестри, бързи като героини от ням филм. В гордия десен кран на екрана минаваха бързо цифрите на двайсет и четири часовия брояч, показващи изтичащото време.
Седем часа. Тъй като камерата се въртеше в коридора, постоянно се сменяха образи, на които ту се виждаше вратата на Анна, ту не се виждаше. Поглед надясно, поглед наляво… поглед надясно, поглед наляво… като на среща по тенис. Осем часа: край на часовете за посещения; емоции при разделяне, прегръдки, целувки, отиващи си хора. Болниците са място на голяма благодарност и голямо отчаяние.
Девет часа: сестрите правят последни обиколки по стаите, преглеждат пациентите. Десет, единайсет, полунощ, един часа. Движението в коридора съвсем е затихнало, няма никой.
— Почакай! — каза Дюит. — Върни го.
Джонсън върна лентата назад. Картината от същото време беше пусната на нормална скорост.
— Пак — каза Дюит.
След това Дюит пак поиска да бъде пусната, този път на забавена скорост. Джонсън забеляза това, което улови окото на Дюит.
— Вратата на коридора — каза шефът на охраната. — Затваря се. Когато камерата се насочваше да хване вратата на стаята на Анна, голямата врата се затвори с тъп звук. — Майната му — каза той. — Тогава е влязъл вътре.
Джеймс Дюит почувства как пак се надигнаха сълзи и гърлото му се стегна. От другата страна на вратата тогава се намираше убиецът на неговата дъщеря. След още две насочвания наляво-надясно камерата се насочи към коридора, когато в единия край се забеляза открехването на вратата на Анна. В тъмната пролука лицето не можеше да бъде видяно.
— Чака камерата да се отклони — каза Дюит.
— Гледа дали в коридора е чисто — съгласи се Джонсън.
Камерата достигна до крайната си точка встрани и когато се върна, улови образа на мъжа, застанал неподвижно с гръб към нея.
— Замръзнал е наместо — забеляза Джонсън. — Трябва да е имало някой в коридора от другата страна.
— Обърни се! — заповяда Дюит, доближавайки лицето си само на няколко инча до екрана. — Погледни ме, копеле!
Мъжът изведнъж се подчини, погледна през рамо с не съвсем ясно изражение на паника.
— Задръж кадъра — заповяда Дюит.
Въпреки че Дожонсън се опита няколко пъти да улови и спре най-добрия кадър на екрана, лицето всеки път се изобразяваше със замазани черти.
— Неясни черти.
— На лентата е правен запис много пъти и е изгубила яснотата си — обясни шефа на охраната.
След още няколко опита се отказаха и Дюит взе касетата от Джонсън.
— Няма нищо, и това е добре — каза му той с мрачен, потиснат и изумен глас. — Знам как изглежда. Срещнахме се по-рано тази вечер.
8
Вторник
1.
— Мислех, че сме едно цяло, че сме от един отбор — каза умолително Еми, седнала в „Зефира“ на своя баща, докато той продължаваше да шофира. Бледочервената зора изпълваше небето и се отразяваше от покривите на колите, изпълващи вечно движещата се верига автомобили по безплатната автострада. Еми беше приела новината за своята сестра храбро. Дори прекалено храбро. И Дюит се притесняваше за нея, защото знаеше, че прикрива с каменна стена своите чувства.
— Недей, Ем. Престоят ти е уреден — рече Дюит.
— Нали се нуждаем един от друг, татко, нали? Нали сме едно цяло?
— Да, Ем, и на мен не ми харесва така, но…
— Мразя това изречение, нали знаеш? Щом не ти харесва така, тогава защо го правим?
— Не подлежи на обсъждане.
— Говорим за моя живот тук, татко, а „не подлежало на обсъждане“! Нямам ли и аз думата? Можеш да ме качиш на самолет до баба и дядо, но колко време мислиш ще остана при тях? Да не искаш да прекараш цялата следваща седмица като си представяш как се връщам обратно на автостоп до Кармъл? Дезертьорка?
— Ем…
— Приятелите от един отбор никога не се изоставят, те работят заедно.
Дюит погледна навън през страничния прозорец до него. Колите отляво, оттатък мантинелата на автострадата, минаваха като поток към юг. Стотици безизразни лица в лъскави блестящи коли, които си приличаха твърде много, за да бъдат различени една от друга.
— По-добре да съм спокоен, отколкото после да съжалявам. Дай ми малко време, Ем. Ще те върна обратно веднага, щом мога.
— Но нали се нуждаеш от мен — настоя тя.
— Да, права си, наистина се нуждая от теб.
— Едно цяло сме — каза тя неуверено.
— Да, така е.
Не можа да й обясни всичко както трябва. Имаше и други начини, освен този: можеше да я мести периодично у Кларънс, други роднини и при него, поддържайки увереността си, че следите й не се губят, но най-лесният начин за всички беше една кратка ваканция.
Настаналата дълга и тежка тишина отмина. Еми погледна навън през прозореца и го шокира с въпроса си:
— Какви ги правиш, татко?
— Да правя какво?
— Постъпваш като че ли мама никога не е съществувала. Никога не говориш за нея. Не виждам как можеш да постъпваш така. Толкова много ми липсва тя.
— Няма нищо лошо, че ти липсва, Ем. И на мен ми липсва. Но трябва да продължим. Да вървим нататък.
— Точно това искам да кажа и аз. Ти си много по-добър в това отношение, отколкото аз.
— Така ли? Сигурна ли си?
