Дюит се обърна и намести панела в неговия отвор. Отново включи фенерчето и огледа наоколо. В бараката бяха разхвърляни безброй счупени лампи, телевизори, рамки на прозорци, парчета от мебели. В другия й край, с два дюшека, подпрени върху него като заглушител, и с гумен маркуч, пъхнат в тръбата на големия му заглушител, стоеше пърпорейки черно планинско колело „Шуин“, преустроено с малък мотор като тези, използвани при мотопедите. Гуменият маркуч минаваше през нещо, което приличаше на домашно направен филтър, после преминаваше през отвор в стената и без съмнение отиваше право в отвора с решетката в тоалетната.
Допълнението от мотор на мотопед към велосипеда можеше да улесни много едно пътуване от Кармъл до Сийсайд, което иначе би било дълго и понякога трудно. Здравината на рамката и окачването на планинското колело би позволило на убиеца да използва маршрути на движение извън шосетата и по черните пътища, по които, дори в пет часа сутринта, нямаше да бъде забелязан. Дюит се намери посред златна мина за съдебните следователи. Почти всичко, ако не всичко, от доказателствата, необходими, за да се осъди убиеца, беше в това помещение.
Без оръжие и без никаква подкрепа Дюит беше доста уязвим. Напипа пътя си покрай колелото и открехна бавно вратата на бараката. Надникна вън. Забеляза малка кучешка къщурка до далечния край на разположените една до друга стаи. Кучето можеше да излае и съобщи за неговото бягство. Светеше само един прозорец на стая, който осветяваше място на около една трета от дължината на сградата.
Объркването му нарасна. Мразеше да зареже всичките тези доказателства зад гърба си, дори за няколко минути. Ако похитителят откриеше неговото бягство… Но в момента беше беззащитен. Тръгна право покрай стената на мотела, притискайки се до нея, избягвайки осветеното място. След като видя, че неговия „Зефир“ го няма на мястото му, престана да се безпокои за отсъствието на нападателя. Навярно обичайният ред на действие включваше подготовка на колата на жертвата, докато тя в същото време е обгазявана.
Това, което трябваше да направи сега, беше да се добере до телефон и потърси помощ. Затича се в тъмнината към изоставената автомивка.
Никакъв телефон.
Една пресечка по-нататък намери уличен телефон, но някой глупак беше скъсал слушалката от него. От другата страна на улицата имаше бар. Трябваше да има телефон в бара.
Слушалката вдигна Джини.
— „Джъст Рест Инн“ — каза Дюит останал бе; дъх. Шефовете слушаха какво говори. — Той е! Трябва ми помощ. Побързайте!
В този момент, през покрития със сажди прозорец, Дюит видя първата от няколкото последователни яркожълти експлозии, избухващи от стая 12. Към небето се понесоха парчета покрив, пламъци се насочиха стремително към тъмнината и бързо обхванаха сградата, стая подир стая. Дюит остави слушалката онемял и изтича навън. Целият мотел гореше.
Дюит спринтира към огъня. В далечината вече се чуваха сирени; полицейска радиокола летеше откъм близката пресечка към този ад.
Той спря рязко, зашеметен в мига, в който видя гледката пред него. Похитителят — същият мъж от аквариума, най-вероятно този, който беше убил Анна и току-що се беше опитал да убие и него — стоеше от другата страна на улицата, преминаваща покрай мотела. Куче стоеше завързано на ремък до него с оранжево от пламъците лице.
Мъжът беше много близо до Дюит и гласът му се губеше в бумтенето на огъня, но той го видя как крещи на полицая от патрулната кола на участък „Сийсайд“. Миг по-късно вниманието на ченгето се насочи върху Дюит, докато мъжът се беше обърнал и го сочеше с непогрешимо напрегнато съсредоточение.
Беше насочил към него пръста на обвинението.
9
Сряда
1.
Сламенорусият детектив с външност на сърфист от участък „Сийсайд“ Питър Тили влезе с бърза и широка крачка в канцеларията на неговия капитан, където вече го очакваха Хиндеман и Дюит.
— Говорих с МакНиъри — информира ги Тили, — следовател по палежите на пожарникарите. Казва, че няма две мнения, че е палеж…
— Брилянтно — каза Дюит.
Другите го погледнаха странно.
— И че далечният край на мотела направо се е стопил. Каза че екипът на Марни от Салинас няма какво да открие, освен пепел. — Беше 2:30 сутринта. За Дюит последните няколко часа бяха преминали еднообразно. — Има една интересна подробност — добави Тили, поглеждайки пак към Дюит и придърпвайки стол да седне до тях.
— Бихме искали да го разпитаме — прекъсна го Хиндеман.
— Ето подробността — продължи той. — Както обясних на Дюит тук, той казва, че Дюит е нахлул в мотела, сложил е нещо и после е подпалил всичко. Твърди, че едва не е изгорял в пламъците.
— Брей, има доста бърза мисъл — каза Дюит. — Ще му го върна както трябва.
— Не е толкова лесно, Дюит — каза уверено Тили. — Ти каза, че е преместил твоя „Зефир“, щото не бил на мястото, на което си го паркирал.
— Е и?
— Нашите момчета намериха колата паркирана зад алеята за боулинг.
— „Зефира“?
— Не съм свършил. Ключовете били на капака на колата. На задната седалка на колата намерили няколко възпламенители и три петгалонови туби. Празни — добави той подчертано. — Имаш ли обяснение за всичко това?
Дюит втренчи безизразен поглед напред в пространството. Почувства как погледа на Хиндеман се забива дълбоко в него.
Тили продължи:
— Човекът каза, че нямал никаква причина да бяга от ченгетата, защото нямало от какво да бяга.
— Не го ли арестувахте? — попита Хиндеман.
— Да го арестуваме? По какво обвинение?
— Опит за убийство — каза Дюит.
— Основано на какво?
— Ключът пасва на вратата от стаята. Той сам посреща и изпраща хората в мотела. Има куче, което съответства на описанието. И самият той съответства на описанието, което ни даде Клеър. Той е същият тип, когото видях в аквариума. Какво ни трябва тук, писмено признание?
— Нещо, което ще издържи в съда — каза с безцеремонен тон Тили.
— Това са глупости! — кипна Дюит.
— Джеймс — порица го Хиндеман. — Кой го разпитва? — попита той Тили.
— Морн и аз. Слушай, искаме и него, но трябва да ви кажа, че се държи съвсем спокойно и естествено. Твърди, че Дюит е наел стая от него събота вечерта и че е срещнал някакъв едър човек да кара „Мустанг“. Спомня си добре колата. Не ти ли звучи като някой твой познат?
— Изгражда си подробно алиби с факти — каза Дюит. — Знае, че ни е в ръцете.
— Съчинил си е всичко отначало докрай и сега играе роля, ето това прави — каза Хиндеман. — В този момент се явява още свидетел, Дюит, не заподозрян. Ако беше видял лицето му в онази стая на мотела…
— Казах ви, беше тъмно.
— Виждаш ли какъв е проблема? — Тили попита Хиндеман. — Не искаме да паднем по гръб.
— Никак не ми харесват тия думи, никак — каза Дюит без да адресира думите си към никого.
— Арестувай го, Тили — каза Кларънс Хиндеман.
— По?
— По обвинение за палеж. И опит за убийство. Това ще го задържи няколко дни.
— Сигурен ли си?
— Определено. Прочети му мирандата, снеми му отпечатъци от пръстите и ги прати на Рамирес. Искам да знам кой точно е този тип.
— Казва, че името му е Куил, Майкъл Куил. Проверих името — каза Тили. — Не присъства никъде.
— Точно това имам предвид — каза Хиндеман.
— Запази дрехите му — каза Дюит, — в отделни торби. Облечи го в гащеризон. Опаковай дрехите като на заподозрян за убийство. Прати ги в лабораторията и гледай да се спазва процедурата по защитната верига на доказателства както трябва. И вземи мостра от косми от кучето…
— Кучето ли? — попита любопитно Тили, поглеждайки за подкрепа на думите си от Хиндеман. Очите му питаха да не би този да е полудял?
Дюит започна да кима гневно; умората взимаше своята дан:
— Искаш ли да ти кажа още нещо весело? — попита той. — Този тип обеси моето куче, но на края неговото куче ще обеси него.
2.
В девет часа сутринта, след два часа сън и три чаши кафе, Дюит седна до бюрото си. Чувстваше силно липсата на Еми. Последните седем дни от живота си беше почувствал като цял месец. Клеър през тези дни му се струваше сън. Паметта му запечати трайно образа на човека, който наричаше себе си Куил, застанал невъзмутим пред пламъците на горящия хотел с кучето, завързано до него.
Подвеждането под отговорност на Куил беше оставено за следобед с надеждата да се даде възможност на лабораторията да обвърже Куил с доказателства за убийствата. Цяла сутрин Дюит беше като на тръни. Всеки, освен него, имаше някаква важна работа за вършене. Опитваше се да напише доклад за инцидента в мотела и сега съставяше третия проект, защото първите два му се сториха доста фантастични: дали някой щеше да повярва, че отточна тръба е спасила неговия живот? Хората от работната група бяха ангажирани с показване на снимката на Куил в магазините за велосипеди, хиляда и
