Само на няколко ярда отпред, започнали да изкачват тези други стълби, забеляза главата на дъщеря си отзад и до нея Брайър. Пет-шест стъпки зад тях ги следваше той. Джеймс се улови, че тъкмо ще извика, но веднага се сдържа — това щеше само да накара Еми да спре, да се обърне и да даде възможност на преследвача й да я достигне. В този миг мъжът спря наместо, погледна над рамото си право в очите на Джеймс Дюит. Веднага се шокира и се видя как на лицето му се изписва страхът. Панически започна да тича.
Дюит отиде бързо до перилото, хвана се за него с лявата ръка и се втурна нагоре на скокове по стълбите. Дясната му ръка бръкна за издадената като голям клюн дръжка на неговия 38-калибров до хълбока. Само веднъж през живота си беше стрелял с оръжие към друг човек. Това беше Стивън Милър. Попита се дали може да го направи пак. Усети, че все пак е уверен в себе си. Мъжът със скок достигна края на стълбите и изчезна зад ъгъла. Някакъв стар човек се подхлъзна и падна на четири крака точно пред Дюит. Хората се скупчиха един след друг на огромен шумен и объркан куп, който прегради пътя му и започна да издава викове към другите.
Дюит прескочи разделителния парапет, за да избегне купчината хора и се озова на стъпалата за слизане, по които слизаше друг голям поток посетители. Докато изкачи тези стъпала, премина през почти непроницаема стена от тела, дрехи и лица. Пред него се изправи крайния кубичен корпус от аквариума, в който се помещаваха последните стаи. От лявата му страна беше площадката на втория етаж за наблюдение на Гората от водорасли, аквариумни витрини с аншоа, Галерията с водорасли, Лабораторията за водорасли и обратно към центъра на сградата на аквариума — системата за изкуствени приливи и отливи и терасата, от която се виждаше фоайето на първия етаж.
Никаква следа от Еми или Брайър. Никаква следа от него. Точно в този момент обаче забеляза Били Талбо да се качва по стълбите към третото ниво.
Талбо? Нямаше време за Талбо, въпреки че това обясняваше изчервяването на Брайър: момичетата си бяха уговорили среща с него.
Дюит огледа второто ниво тичешком. След няколко минути заобиколи ъгъла и хукна по стъпалата към третия етаж. Оттук надясно имаше голям просторен балкон, а наляво — малко пространство, ограничено от нисък таван. Изправи се лице в лице със своята дъщеря, Брайър, Били Талбо едно друго момче, което позна, че беше на партито. Смееха се.
— Татко? — възкликна Еми, виждайки неговото зачервено лице и обезумелия му поглед.
Той се приближи до Талбо и го хвана за ризата отпред.
— Ти ли се обади по телефона, Талбо? — попита той. Талбо поклати отрицателно глава. Дюит го сграбчи още по-здраво. — Не можеше да бъде сгрешена неговата ярост. — Важно е, ти ли се обади?
— Даа.
— Татко? — примоли се Еми.
Талбо обясни с уплашен глас:
— Не исках да ме видиш. Единственият начин да се кача горе беше да мина точно до теб. Какво толкова има?
— Татко!
Дюит пусна Талбо и му каза да се маха. Момчето се затича надолу по стълбите, вземайки ги по три наведнъж, и се изгуби от поглед.
— Татко!
Дюит бързо премина към остро критично нравоучение за честността, измамата и хлапаците като Били Талбо. Брайър се разплака. Грубото му словоизлияние го накара да се почувства по-добре. Когато свърши, им обяви да се прибират веднага вкъщи и че „не иска да чуе нито дума“.
По пътя си за вкъщи той не мислеше за Еми, или Талбо, или за неодобрителния поглед на Синтия Чатърман, когато си тръгваше. Мислеше за едно лице в тълпата, за един човек, на когото вероятно принадлежеше и за това какво означаваше всичко това.
10.
Лицето на Трапера Джон улавяше светлината съвсем за кратко. Поначало той инстинктивно я отбягваше. Предпочиташе уединеността и сигурността на тъмнината. Неговите очи, кафяви като мокра пръст, блеснаха за миг с искри от светлината, от напрежение като в очите на залостено в клетка животно. Познаваше добре клетките. Нямаше да бъде вкаран в клетка пак. Горният край на носа му носеше двадесетгодишен белег за спомен от юмручен бой в гимназията. Носеше гъстата си тъмна коса гладко зализана назад. С квадратната челюст и високите скули беше горд от присъствието на десет процента индианска кръв на чероки във вените си. На външен вид можеше да бъде счетен за красив, въпреки че през тази нощ стоманената предизвикателност на неговите резки, но добре пресметнати движения, предупреждаваше за намерението му. Като промъкваща се ниско до земята котка нямаше да сгреши своята цел. Ако трябва да се знае истината, именно целта беше неговия двигател.
Пръстът му намери ключа на осветлението и го натисна надолу.
Агонията го обля на вълни. Болката беше като на човек, жертва на рак — разкъсваше тъканта на сърцето, разкъсваше цялата му плът. Мъчителна дълбока болка от скръб по някаква загуба, като при тумор. Една и съща болка от пет дълги месеца насам. Като че ли съвсем на място тази силна болка го намери, когато влезе през задната врата на кухнята на Общинската болница. В аквариума се получи провал, но тук нямаше да е така.
Беше проследявал Дюит много пъти. Знаеше, че трябва да завие наляво по служебния коридор, и че единствената заплаха по това време на нощта беше от камерите за наблюдение. Ето защо изключи лампите в коридора. Ако въобще образите, улавяни от тези камери, бяха проследявани на монитор, което беше малко вероятно, щеше да излезе като тъмен силует, ако въобще излезеше на екрана. Колко ли време щеше да е нужно, за да дръпне няколко щепсела от контактите им? Щеше да влезе и излезе преди някой да установи разликата.
Болката се впи отново в гърдите му. Господи, колко му липсваше момчето. Вкопчи се в своята мъчителна скръб като пияница безделник от долнопробните квартали в своята бутилка. Тя наля гориво в неговото въображение, ускори ритъма на сърцето му, подтикна устрема му като камшик на ездач.
Това че реализирането на плана би могло да завърши с толкова много ненужна смет, го вбесяваше. Импровизираше през по-голямата част от седмицата и започваше да чувства, че се похабява по краищата като иначе солиден инструмент. Нервите малко се напрягаха. Не беше спал повече от пет часа за четири дни. Това само по себе си не беше нещо ново. Безсънието беше приет начин на живот. Проблемът беше да се мисли ясно докато си толкова уморен. През етапа на планиране всичко беше изглеждало много ясно и недвусмислено. После обаче се появи Лъмбровски с неговата арогантност, Дюит с неговото разследване.
Стигна до коридора и надникна през пролуката на открехнатата врата към камерата, която се въртеше от ляво на дясно. През стъклото на стаята за медицинските сестри видя една сестра навела глава да пише нещо в някакви документи. Когато камерата се завъртя надясно и единственото й око се загледа за миг в тази посока, Трапера Джон се плъзна тихо през коридора и достигна бързо стая 114. Влезе. Чуваше собственото си дишане по-силно от жуженето на апаратурата за поддържане на живота. Не отричаше присъствието на силна възбуда у себе си при такива моменти. Не чувстваше и най-малка жалост от беззащитността на Анна. Хората получават това, което заслужават. То не беше за Анна Дюит, а за нейния баща.
Отиде право от другата страна на огромното легло, отпусна се на едно коляно и се пъхна зад емайлираната в синьо машина. Извади разгънатия кламер от джоба си и дръпна щепсела от контакта. За съвсем кратко машината издаде предупредителен сигнал. Промяната на издавания от нея звук качи рязко адреналина в организма му, но пръстите му не спряха да работят. Зави кламера около двата щифта на щепсела и с усилие го пъхна пак в контакта на стената. Малка синьо-бяла светкавица избухна с тих гръм от контакта и апаратурата в цялата стая изгасна и млъкна. Дръпна силно щепсела и върна в джоба си това, което беше останало от овъглената тел на кламера. Пъхна щепсела обратно в контакта и вдигна поглед към момичето.
Щеше да му е приятно да остане да погледа. Не беше по-различно, отколкото при другите жертви. Не съвсем. Но не можеше да разчита, че болничната мониторна мрежа е избухнала както трябва, и дори че въобще е избухнала. Ако се провалеше целият този опит, щеше да се върне пак.
Изчака отново камерата да се завърти, но тъкмо когато се канеше да отвори вратата за задната зала чу пред себе си гласове. Извърна се бързо и погледна през рамо. Настойчивата камера сега насочваше погледа си към него.
„Махайте се!“ — каза той със силен вътрешен глас на хората в коридора, които не се виждаха зад неотворената врата. Още веднъж погледна панически камерата, този път пряко в обектива. Гласовете отслабнаха и изчезнаха. Отвори леко вратата, да надникне. Чисто.
Изключи и тук светлината и бързо тръгна по коридора към своята свобода.
Един падна. Един оставаше.
11
… неочаквано критично положение: думите отекваха в главата на Дюит докато караше с главоломна скорост по виещата се магистрала номер 68. Беше оставил Еми и Брайър у Клеър. След проблема в аквариума вече не искаше да рискува с тях.
Коридорът на болницата му се стори дълъг като никога. Зави зад ъгъла и тръгна по коридора, на който беше вратата на болничната стая с неговата дъщеря. Големият часовник на стената показваше 2:20. Малка група медицински сестри се беше събрала до вратата на Анна. Дюит забави крачките си и почувства, че почти не може да пристъпи повече напред. Мъчителна болка се промъкна в гърдите му. Една от сестрите започна да плаче силно, когато го забеляза. Той напрегна усилия да продължи, но разстоянието между него и стаята отказваше да намалее.
Когато накрая влезе в стаята на Анна, първото нещо, което порази погледа му, беше тишината. Абсолютната тишина и неподвижност. Никакви звуци от електронни прибори. Въртящото се легло беше празно, чаршафите бяха изпомачкани. Чак тогава забеляза Анна — това, което можеше да се види от нея: кичур руса коса, надничащ под чист сух чаршаф върху болнична кушетка.
Отиде до нея, дръпна чаршафа и притисна буза до нейната. Познаваше тази температура: дъщеря му беше мъртва. Сълзи. Сложи голямата си ръка върху нейното мило лице и я притисна силно, започвайки да повтаря името й тихо, надявайки се че като по чудо тя може да се съживи.
— Анна… — едва дишаше той.
— Съжалявам, Джеймс — каза му доктор Джери Розънбърг отзад. Внимателна ръка докосна Дюит по рамото. — Странен, необясним случай. Или може би затова, Джеймс, че тук уредите работят с високо напрежение. Времето й беше дошло.
Дюит се обърна бързо с гневни и зачервени очи.
— Случват се такива нередности понякога… — каза лекарят.
— Нередности? — попита Дюит през сълзи.
— Пренапрежение на тока. Нещо такова — опита се да обясни лекарят, търсейки подходящи думи. — Нямаме предупредителна система за това.
— Пренапрежение на тока? — попита Дюит, побутна леко Розънбърг да се премести, премина край него и огледа мястото около леглото. Очите му — очите
