— Няма време за това.
— Ти се намираш не от тази страна на корта, която трябва, Джеймс. Топката е от моята страна. И тук разполагам с предостатъчно време. Изобилие от време. Трябва да защитавам моите авоари. Бъди благодарен, че не искам превеждане на някоя солидна сума. Не съм лаком човек, Джеймс. Нуждите ми са обикновени. Наистина съвсем обикновени. Направи няколко телефонни обаждания, Джеймс. На това трябва да си способен. Ще разговаряме. Знаеш къде да ме намериш. Охрана! — извика той.
— Името му, Колет. Знам, че знаеш името му. Трябва да си го наричал някак.
Той се усмихна с широка усмивка. Отляво му липсваха няколко зъба.
— Наричах го Трапера Джон. Той ме наричаше Ястребово око. Точно като в шоуто. Викаше ми така, защото бях по-забавния от двамата. А, и защото той беше женен. В шоуто Траперът Джон е женен, както знаеш. Ястребовото око — не.
Дюит стана и го поправи:
— Това не е вярно. Хей, гений Колет? Не мисля, че е така. Не беше Трапера, а Бий Джей. — Колет го погледна смутен, дори озадачен от своята грешка. — Точно така е — добави Дюит и после стисна пръсти в обувките си и изгърби ходилата си, за да не се изхлузят обувките, докато върви.
6.
Дюит телефонира на Кап от кабинета на Шилстейн. Предстоеше му двучасово пътуване и искаше да се възползва от няколкото останали работни часове от деня. Каза му за дългия разговор с Колет и предложи поради многото доказателства, разкрити от Клеър О’Дейли, да бъде организирана работна група, в която да се включат следователи от офиса на окръжния прокурор и офиса на шерифа на област Монтерей. И двамата следователи от офисите бяха добре осведомени за хода на последното кратко разследване. Замисълът на действие на работната група щеше да бъде да се показват снимки на Осбърн и Макдъф на работещи в мотели с цел да се определи къде всеки от двамата е отсядал в нощта на неговото убийство. Това беше работа с широк мащаб в този туристически район. Въпреки това обаче, Дюит чувстваше, че тя трябваше да започне незабавно.
Отново емоционално натоварен с участие в активно разследване, доктор Бредфорд Шилстейн използва своя контакт с администрацията на болницата във Вейкъвил да получи копия от всички доклади на лица, лежали в болницата и изписани през последните шест месеца. Такива копия бяха изпратени както до него, така и на Дюит. По-нататък бяха предприети стъпки с магазина за електроника в центъра на града да монтира веднага електронната развлекателна система на Колет. Дюит напусна Атаскадеро, чувствайки се подобно на диригент: можеше да маха с палката, но изпълнението зависеше от самите свирачи.
7.
— Вярваш ли в Бог? — попита Рикардо Емануел със силния си акцент. — Чакай да перифразирам. — Последва кратка пауза. — Вярваш ли в Светото писание?
— Признавам само петата му част — отвърна Дюит. Задната стая на погребалния салон в гробището „Марейша“ миришеше на вкиснато.
Безфилтърна цигара „Шърман“ беше затъкната между дългите пръсти на Зоро. Той се наслаждаваше на аромата на сивкавосиния дим, издишайки го през устата и вдишвайки го пак през носа. Задната стая беше извънредно студена. Чифт кървави тънки гумени ръкавици бяха хвърлени върху купчината смет.
Трупът на Лъмбровски лежеше върху екзаминаторскдта маса, покрит с чаршаф.
— Помниш ли притчата за Джона и кита?
— Да.
— Вярваш ли във върховната ирония?
Дюит седна на близката табуретка. Зоро с неговите драми, неговата тлееща цигара, неговите огнено кафяви очи и театрални вежди. Разкарай се с тия, искаше да каже Дюит. Но остана да чака мълчаливо.
— Нали ще се съгласиш, че нашият дебел ей там беше твойта Немезида?
— Не се погаждахме много добре.
Тази бележка причини кокетническо ухилване от страна на лекаря:
— Подценяване, наистина. Този алкохолик с черен дроб на кит е бил твой архивраг, нали? Но кой ли би повярвал, че Хауард Лъмбровски ще свърши като направи услуга на Джеймс Дюит?
Дюит се намести по-удобно върху удобната табуретка. Зоро явно не беше прибързан човек и сега не бързаше да изплюе камъчето. В този бизнес никой не бързаше. Всеки човек трябваше да бъде оставян на своя собствен порок. Зоро изглежда се наслаждаваше на момента.
Той побутна по масата до тях мензура с някаква прозрачна течност, която спря пред Дюит. Течността миришеше като алкохол.
— Ето виж — каза Зоро и размаха небрежно цигарата си. Дюит очакваше някакво избухване. — Маслинена клонка. Последното предложение за мир от Хауард Лъмбровски до Джеймс Дюит. Дори твоето име да беше написано върху него, нямаше да мога да го прочета толкова ясно.
— Джона? — възкликна Джеймс.
— Да, детективе — обяви гордо Зоро.
— Намерил си го вътре в него?
— Браво.
— Погълнал е ключ?
— Непосредствено преди смъртта — отговори бързо лекарят. — Нямам никакво съмнение, че той е бил последното нещо, което Хауард Лъмбровски е поглъщал. Навярно последното му действие.
Дюит вдигна мензурата и огледа ключа по-внимателно. Върху него беше щампована с вдлъбнат релеф цифрата 12. Ключът беше съвсем определено комерсиален. Ключ от мотел.
— Ще трябва доста усърдна работа на прилежен детектив, за да се открие от коя врата е този ключ. И от другата страна на тази врата смятам, че можеш да намериш решаващото доказателство за убийството на Хауард Лъмбровски. Човек трябва да е много категорично решен на действието си да погълне ключ. Защото въобще не е вкусен. Мога само да предположа, че е, поради липса на по-добър израз — и хвърли на Дюит самодоволен поглед, — смъртно доказателство.
— Ключът е комерсиален. Такива се използват в мотелите — каза Дюит.
— Така изглежда — съгласи се лекарят. — Видя ли лицето му?
— Да.
— Ръцете?
Дюит кимна утвърдително:
— Дали се е борил?
— Ако е било така, то опонентът му е бил буквално стена. Открих малки кървави напуквания по кожата върху кокалчетата на пръстите му, като от силни удари или претриване.
— А какво ще кажеш за червените белези? — попита Дюит. — По врата?
— Нямам представа — рече Зоро. — Някакво претриване. Непознато е за мен.
— Пъхал е ръка през много тесен отвор в стена?
— Не знам, ти си детектива.
— Мога ли да задържа това?
— За да се поддържа защитната верига, бих предпочел да се остави в лабораторията. Естествено, върху него едва ли ще има отпечатъци поради стомашните киселини, но правилата са си правила.
Дюит погледна часовника си:
— Пет без десет. Какво ще кажеш ако изтичам до лабораторията вместо теб?
— Не заключват ли вече?
— Няма да заключат, ако им се обадя по телефона.
— Тогава обади се. Имам още двайсетина свободни минути тук.
8.
Клеър го пусна през задния вход на лабораторията, който беше с двойна врата за допълнителна сигурност. По всяко време помещението с доказателствата на лабораторията съдържаше стотици торбички с различни контролирани вещества и оръжия от всякакъв вид, които бяха потенциална цел за открадване. Той остави картонената кутия с мензури и стъклени кутийки, съдържащи различни неща от аутопсията на Лъмбровски. В специалния хладилник сложи органичните вещества. Тя му каза, че една сътрудничка току-що е излязла да купи нещо за лека вечеря от заведение за бърза храна. Двете с нея щели да се заемат с резултатите от аутопсията на Лъмбровски довечера. Обеща сутринта да снеме копие от ключа за него.
Той й разказа за разговора си с Колет. Тя се наведе леко към него и го целуна докато той говореше. Целувката беше дълга и чувствена.
— Колко бърза е тази бърза храна? — попита той; подтекстът му беше очевиден.
— Пици. Ще се бави поне двайсет минути — докато разкопчаваше неговата риза, попита. — Показвала ли съм ти скоро помещението с веществените доказателства? Трябва май да отидем да го разтребим — и го погледна весело.
Той повтаряше действията й и разкопчаваше копче по копче от нейната риза.
— Миришеш чудесно — каза тя, заравяйки глава в гънката на врата му.
— Още ли има одеяла в помещението за доказателства? — попита той.
— И още как — каза тя и го хвана за ръката.
