Свършиха в задната част на лабораторията достатъчно време преди пиците да дойдат.
Клеър му подаде лист хартия и обясни развълнувано:
— Днес имаме важна победа. Идентифицирахме производителя на избелващото средство, открито по памучните влакна.
Дюит започна да чете. Тази жена имаше навика да запазва най-доброто за най-накрая, както на работа, така и вън от нея, помисли си той. Избелващото средство с индустриално качество беше произведено от „Пасифик Рим Кемикъл Корпорейшън“. Бяха посочени и три обществени перални между Сан Хосе и Салинас, които бяха клиенти на „Пасифик Рим“. Пералнята „Брайтън“ и Службата за чистене, последни в списъка, се намираха в Сийсайд.
— Сега създаваме работна група — обясни Дюит. — Бяхме се приготвили да тръгнем от врата на врата по всички мотели, здравни клубове и подобни заведения да показваме снимки на Осбърн и Макдъф. Но това ни спестява няколко хиляди човекочаса. Първо ще прегледаме клиентите на „Брайтън“. Ако от „Брайтън“ могат да ни дадат списък на мотели…
— Имаш ли нещо против ако за минута играя ролята на адвокат на дявола?
— Давай.
— Защо толкова внимание се обръща на мотелите? Както току-що каза, може да е здравен клуб, салон за масаж, публичен дом… всякакво място, където убитите мъже може да са лежали върху чаршаф или хавлиена кърпа. Какво толкова ако Ууд е откраднал касетофона докато Макдъф е бил в мотел? Макдъф може след това да е продължил с камиона си и да е отишъл на друго място…
Дюит поклати глава отрицателно и я прекъсна, обяснявайки:
— Където и да е бил — откраднат касетофона, това е станало на последната спирка на Макдъф преди да умре. Иначе щеше веднага да се обади за кражбата на жена си. Особено ако е бил откраднат преди разговора им по телефона рано вечерта на единайсети. Освен това тя твърди, че би се обадил и на нас. На другия ден, дванайсети, когато го намерихме, той липсваше от камиона. Следователно трябва да е бил откраднат същата вечер. Ако Макдъф се е върнал жив в камиона си, например спрян до ресторант или здравен клуб, ще му е трябвало полицейски доклад за липсата на касетофона, за да използва застраховката си — той вдигна пръст. — Трябва да проверя тази възможност. Може да се е върнал в камиона си жив, но в такъв случай повече не е излязъл оттам. Прибави към това изявлението на Ууд, че наскоро е обикалял за кражби паркинг…
— Но нима можеш да му вярваш?
— Докато не се показа този ключ, не бях сигурен. Сега съм убеден, че трябва да започна с мотели. Ако този ключ е от врата на мотел, ще имаме достатъчното основание да поискаме заповед за обиск.
Клеър се замисли на глас:
— Убиецът намира жертвите си в определен мотел, прегражда пътя им със своята кола, скрива се в нея и ги изчаква?
— Колет е убивал жертвите си докато са спели. Този тип имитира останалата част от техниката на Колет. Защо да не е постъпвал така?
— В стая?
— Възможно е. Трябва ми този ключ. Трябва да намеря тази стая. Мисля, че Лъмбровски е бил измъчван, пребит от някого. Оставил ни е този ключ, за да ни отведе до мястото на престъплението. Ключът е възможно най-добро веществено доказателство, с което разполагаме. Отбелязваме преднина с нашата сила и надеждата, че Колет ще съобщи име. Мисля, че ще го каже. Именно комбинацията от доказателства тук оформя цялата картина. Нека се обадя до аквариума, че няма да отида. Ще остана да ти помогна.
— Не, няма да останеш — каза тя. Ти си детективът, не съдебният следовател. И признай, че аквариумът е единственото място, което разчиства съзнанието ти от тези неща и те отморява. Той ти е нужен, Джеймс. Отивай. По-късно навярно ще се отбия у вас с някоя добра новина.
— Дори с лоша новина — каза той.
— Ще видим. Но отивай, не искам да те преуморявам — каза тя усмихната.
— Бих искал да ме преумориш — каза той, хвана я за ръката и погали пръстите й.
9.
Еми и Брайър дойдоха пеш до аквариума, следвайки останалите съученици от класа им по таекуондо. Дюит разбра, че това изключва всякаква възможност да бъде с Клеър тази вечер. Брайър каза:
— Тази вечер той пак е с Тона и си мисли, че не знам за това.
Еми, от своя страна, изглеждаше напрегната. Дюит я попита кое не е в ред и тя смотолеви с леко приведена глава:
— Нищо. Няма никакъв проблем.
Но май не всичко беше в ред и не изглеждаше съвсем добре.
Момичетата се бяха изкъпали и преоблекли; косите им бяха още неизсъхнали, а лицата бяха зачервени.
— Да не си уморена или нещо болна? — опита пак той.
Тя не му обърна внимание и смени темата:
— Днес е пълно с хора както никога.
— Автобусите за екскурзиантите се забавиха много — обясни Дюит. — Ще е така докато бъде затворено.
— Имаш късмет — пошегува се Еми. Брайър се засмя. — Ще отидем да се поразходим наоколо, о’кей?
— Добре — съгласи се Дюит. Брайър се изчерви. — Какво има? — попита я той.
Тя вдигна рамене и погледна Еми.
Дюит им каза за една новородена двойка бебета видри.
— Може да отидете да ги видите — предложи им той.
— Добре — рече Еми, хвана Брайър под ръка и я повлече бързо настрани.
— Еми — подвикна той.
Но момичетата бързо се изгубиха сред многобройните възрастни посетители от града и туристи с фотоапарати на врата.
И Дюит пак започна да импровизира отговори на разнообразните въпроси на гостите. Някои вечери се чувстваше като човек магнетофон: съобщаваше записаната в паметта си информация с ентусиазма на чиновничка от телефонните услуги. Усещаше се как рецитира процедурата по храненето на животните и защо стените на аквариума са седем инча дебели. И за хиляден път се върна пак бавно към това: тъй като беше разпродал колекцията си от почти двеста редки вида, рибите в тези резервоари бяха станали негово хоби.
Синтия Чатърман, неизменно присъстващият член на управителния съвет, приближи с валсова стъпка към Дюит отзад:
— Търсят те по телефона. Казах да прехвърлят връзката в администрацията.
Дюит тръгна с бърза крачка към вратата с надпис САМО ЗА ПЕРСОНАЛА и после се насочи към административния офис на ръководството на аквариума. Ако обаждането беше по делови въпроси неговия пейджър щеше да го предупреди.
— Дюит на телефона — каза той като вдигна слушалката и натисна единствения и светещ бутон на телефона. — Дюит — повтори той, след като никой не се обади. — Ало? — Никой не отговори. Чу със звучно щракане да се включва досадната вентилационна система и вдигна поглед към тавана, но след миг осъзна, че звука идва по телефона. Някаква практична шега или какво? Би го повярвал в някой друг предишен ден, но след скорошното убийство на Ръсти почувства, че трябва да се огледа. Излезе от помещението с офисите бързо и се затича навън. Ако някой е имал намерението да го отдалечи временно от изпълнението на задълженията му в аквариума? Да го отдалечи от Еми?
Излезе право навън от сградата, обиколи отсамната й страна и се върна бързо през служебния вход.
Слушалката на третия телефон с монети на стената висеше и се поклащаше на кабела си. Хвърли поглед към близкия балкон, който гледаше към резервоара с видрите, който беше препоръчал на момичетата, и веднага ги забеляза сред многото туристи.
След като видя момичетата, се почувства по-малко разтревожен. И въпреки това не му хареса загадъчното телефонно обаждане. Реши да говори с тях и ги помоли да останат при него до Гората от водорасли докато бъде затворено.
Когато тръгна към тях и вдигна за втори път поглед, за да ги види, забеляза някакъв мъж недалеч от момичетата, сред тълпата зрители. Когато те се помръднеха и непознатият се помръдваше с тях.
Дюит започна да върви бавно към балкона, така че да може първо да получи добра възможност за наблюдение към тях. Не тичай, упрекна се той. Не привличай вниманието. Когато премина под гигантските китове, загуби за секунди от поглед гледката към претъпкания балкон. Ускори малко крачки, подтичвайки леко сред безбройните беловласи пенсионери, които се мъкнеха бавно от експонат на експонат и постоянно сочеха с пръсти по всички посоки.
Не искаше да дръзва да се обади на охраната. Вече се беше скрил от поглед и се затича бързо. Заобиколи голяма бетонна подпорна колона и се промъкна енергично и малко грубо по стълбите нагоре. Новородените видри бяха привлекли много внимание и навсякъде край витрините за наблюдение гъмжеше от посетители, които бяха заели и стълбите и претъпкали балкона. Дюит започна да се бута през тълпата със силно рамо напред, спускайки се по стълбите почти като обезумял. Когато накрая достигна горната платформа, там беше толкова оживено, че не се виждаше нищо наоколо. Толкова много глави, лица, фотоапарати, размазани образи: святкащи светкавици, ярки отражения от дебелото стъкло, обливащи тълпата в стерилна синьо-бяла светлина. Любопитни детски усмивки на възхищение; сбръчкани, стари лица на възрастни, мръщещи се, дори объркани и уплашени, когато Дюит ги бутнеше припряно със своя лакът.
Накрая успя да си пробие път до самия преден край на групата, обърна се и огледа всички весели лица. Вниманието на всички беше съсредоточено край него, през него. Странно чувство на невидимост го обзе.
Нямаше ги… Нито Еми, нито Брайър, нито загадъчния мъж.
Още по-отчаян, Дюит се втурна с всички сили надясно от себе си и започна почти с бой да си пробива път към далечните стълби и да слиза бързо по тях. Там, пред себе си, на не повече от двайсетина ярда, забеляза мъжа. Той следваше момичетата, които в момента се намираха точно под малкото стадо висящи гипсови китове над гишето за информация.
Как можеше да има толкова много хора? Беше навикнал толкова много със своята някак защитена позиция до Гората от водорасли, че рядко долавяше колко огромни са тълпите хора. Това, че мнозинството сегашни посетители бяха в напреднала възраст, немощни и бавни, правеше нещата още по-лоши.
Когато Дюит заобиколи ъгъла на малкия театър на аквариума и застана с лице към стълбите за другото ниво, гърдите му просто се издуха от силна болка.
