В.: Тук имам доброволно писмено показание, дадено под клетва от човек, в което е описана вашата квалификация. Струва ми се — след като го прочетох — че сте повече съдебен следовател, отколкото детектив. Казано по-откровено, за да е ясно, мистър Дюит, вие трябва да задоволите изискванията на този съд, че притежавате това, с което да проведете разследване от такъв мащаб. Колкото до мен, аз не мога да съм удовлетворена. Вашият опит бил ли е предмет на обсъждане от по-старшите ви началници?
О.: Беше обсъждан.
В.: Получихте ли пълната подкрепа на вашия участък?
О.: Не, отначало не.
В.: Вярно ли е, че сте бил лично замесен с Хауард Лъмбровски по някакъв случай, който накрая е завършил с трагичната смърт на вашата съпруга и перманентната хоспитализация на вашата дъщеря?
О.: Професионално замесен. Не лично.
В.: Познавате Хауард Лъмбровски, нали? Лично го познавате?
О.: Той беше полицейски служител, назначен на работа в „Сийсайд“, когато аз бях директор на Лабораторията по криминалистика в Салинас. Разбира се, че го познавах.
В.: Работил сте с него по няколко случая, нали? Искам да кажа като съдебен следовател?
О.: Току-що казах, че работих.
В.: Работил сте с него по делото Стивън Милс, нали?
О.: Току-що отговорих и на това. Отговорът е да.
В.: Загубили сте този случай, нали?
О.: Не съм съдил някого по този случай. Бях само експерт — свидетел, какъвто съм и сега.
В.: Щатът е загубил делото. Всъщност, мистър Сафелети го е загубил, нали?
О.: Не. Той реши да оттегли обвиненията и да подаде заявление за насрочване на дело на по-късна дата. Сигурен съм, че разбирате, че това е далеч от загубване на дело.
В.: На какво основание бяха оттеглени обвиненията?
— Възражение! — кипна Сафелети и стана бързо на крака; ядът и разстройването му бяха очевидни. — Каква връзка може да има…
— Отхвърля се — каза незабавно съдията, махвайки с ръка към Сафелети. — Искам да видя докъде ще стигне това, мистър Сафелети. — После каза на Мейхъни: — И е по-добре да стигне до някъде, госпожице съветващ адвокат.
Дюит каза с неохота:
— Недостатъчни доказателства.
В.: Доказателствата, които събрахте?
О.: Част от тях. Да.
В.: Друга част събра мистър Лъмбровски?
О.: Да.
— И след това бяхте арестуван от полицията — каза тя, четейки от някакъв документ. — Бихте ли казал на съда, моля, по какво обвинение?
Сафелети скочи пак бързо на крака:
— Възражение! Неправилно дискредитиране, Ваша Чест.
Мейхъни се приближи с дълги бързи крачки до своята маса, грабна някаква книга с мека синя подвързия, отвори я и зачете:
„С цел атакуване на надеждността на свидетел, доказателството, че е бил осъден за престъпление, ще бъде прието, ако е извлечено от него или установено и записано публично по време на разпит от адвоката на насрещната страна, но единствено ако престъплението е:
Първо: наказуемо със смърт…“
— Беше ли престъплението — каза тя на Дюит, — в което бяхте обвинен, наказуемо със смърт, детектив Дюит?
— Бях оправдан. Не бях осъден, за каквото и да е престъпление. И вие самата знаете това добре, мис Мейхъни. Мога само да допусна…
— Това е чисто парадиране, Ваша Чест — оплака се Сафелети. — Неуместно дискредитиране!
СЪДЪТ: Приема се. Мис Мейхъни, инсинуациите нямат никакво място в моята съдебна зала. Считам последните ви думи за известна превъзнесена драма.
МЕЙХЪНИ: Ваша Чест, аз се опитвам да покажа съществуващи предубеждения и предразсъдъци, което е моя отговорност пред моя клиент. Ако Ваша Чест би желал да предложа доказателство, то обвиняемият възнамерява да покаже, че мистър Дюит е нямал никакво уважение към жертвата. Всъщност той е изпитвал неприязън към жертвата и я е обвинявал за убийството на неговата съпруга. Защитата възнамерява да покаже, че мистър Дюит е не само неопитен, но твърде емоционално увлечен в този случай, за да се държи без никакви предубеждения, и че, всъщност, остават въпроси без отговор относно конкретната роля на мистър Дюит в убийството на мистър Лъмбровски.
Съдебната зала започна да шуми и Даниели извика да се пази тишина. Мейхъни беше забила поглед в очите на Дюит. Заповедта за обиск, която беше намерил на входната си врата, изведнъж го притисна с някакво свое ужасно тегло. Какво, по дяволите, преследваше тя? Тя тръгна с енергична крачка из залата и привлече вниманието на всички.
— Отнасяли ли сте се някога — попита тя, — към мистър Лъмбровски с насилие? Напомням ви, че сте под клетва, сър.
Даниели се оплака:
— Мис Мейхъни, не заприличва ли това на театър? Да не би да искате да обсъдим установения ред? Предполагам, че сте запозната добре с установения ред в моята съдебна зала, нали така? Обявявам петминутна почивка. Свидетелят да остане на мястото си. Мис Мейхъни, мистър Сафелети, елате с мен в стаята ми.
Сафелети последва Мейхъни през вратата зад подиума и по задния коридор, които водеше към стаите на съдиите. Даниели беше съвсем дребен на ръст човек. След като влязоха, ги покани да седнат и сам се отпусна на края на своето орехово бюро; тогата му висеше като рокля.
— Накъде сте тръгнала с всичко това, мис Мейхъни?
— Ваша Чест, аз имам посока. В настоящата компания чувствам, че мога да кажа само това.
— Подтекстът е, че Дюит може да е действал криминално. Това ли в действителност е вашето намерение? — попита той и почака за отговор. — Ще отговорите ли, госпожице съветващ адвокат?
— Това е, Ваша Чест — не искаше да погледне Сафелети.
— Майната му — изсъска Даниели. — Трябваше да ме предупредите за такова развитие. Трябва да ви припомня, че още не сме на съдебен процес. Намираме се на предварително дело за събиране на доказателства.
— Доказателствата не са тук — каза тя, поглеждайки Сафелети. — Доказателствата всъщност сочат в съвсем друга посока. Нямам намерението да виждам моя клиент поставен в унизителен съдебен процес, основан на относителни доказателства. Сегашното предварително дело е за достатъчното основание, Ваша Чест. Дали представените доказателства съставляват достатъчно основание, въз основа на което моят клиент може да бъде държан за отговорен? Аз поддържам становището, че не.
— Ваша Чест — възрази бързо Сафелети, — да се докаже дали доказателствата са относителни е самата задача на този съд. Не е мис Мейхъни тази, която да отсъди дали е така или не.
— Много добре си давам сметка за това, Бил. Исусе Христе, какви сте двамата! — Изгледа ги мълчаливо. Много добре виждам, че на това предварително дело има много повече представители на пресата, отколкото при други подобни случаи. Добре разбирам и че сега сме в година на избори. Но, ако не ви е ясно, ще ви кажа, че моята съдебна зала няма да бъде използвана за печелене на гласове, нито за развитие на кариери. — Погледна Мейхъни. — Дребнавите и долнопробни театрални сценки, госпожице съветващ адвокат, няма да помогнат на вашата кауза. Ако продължавате да се държите така, по-добре бъдете дяволски сигурна докъде ще стигнете, след като сте тръгнала така. Чух, че сте много напориста, мис Мейхъни. Вие и аз никога не сме имали честта да бъдем в една съдебна зала. Може би други съдии биха оценили вашите чудати лудории, но аз не бих. Ако искате да играете Заека кръстоносец, правете го в съдебната зала на някой друг. А вие, Бил — обърна се той към него, — хайде да зарежем тия празни дрънканици, нали? Пропиляхте цял час да се мотаете из куп относителни доказателства. Не губете времето на този съд. Придържайте се към уместните доказателства и хайде да се захванем както трябва и придвижим по-бързо работата. Не искам да прекарвам два дена в такива предварителни разпити. Или обвиняемият отива на съдебен процес със съдебни заседатели, или не. Няма да имаме генерална репетиция. Това е.
Дюит седеше на мястото си и представляваше център на вниманието на присъстващите. Петте минути почивка станаха седем. Когато тримата се върнаха в съдебната зала, вратът на Мейхъни беше червен като сладко цвекло, а Сафелети погледна Дюит със святкащ и гневен поглед.
— Детектив Дюит, напомням ви, че сте под клетва…
Гласът на Мейхъни изчезна зад звука на започналата изведнъж да пулсира в слепоочията кръв. Как го беше пропуснал? Тя беше седнала до задната стена на съдебната зала и му се усмихваше. Махна му с ръка. Навярно беше дошла по време на кратката почивка. Ако беше забелязал, можеше да направи нещо. Но там си беше Еми, облечена в неделни дрехи, с грим, който й придаваше вид на осемнайсетгодишна, сияеща и възхитителна. Неговата дъщеря го подкрепяше. Още едно кратко махване с ръка. И тогава, с крайчеца на окото си, той зърна движение и леко тръсна глава, тъй като разбра, че Куин се е обърнал, да я погледне. Куин я погледна само за секунда, но съсредоточено, сякаш се прицелваше, после погледна пак към Дюит с абсолютно весело ликуване в стъклените си очи и се усмихна едва забележимо. Кимна на Дюит.
