никого! Ако децата се разприказват, погрижете се. Утре сутринта можете да правите каквото искате.
За последен път хвърли бърз поглед към женствената; усещаше удоволствието, което би му доставила. Провикна се към стаята:
— Запейте!
Докато вървеше по коридора с мършавата до себе си, дочу тъничките им гласчета да звънят като мънички камбанки, не в тон, но прекрасни в чистотата си.
13.
— Както виждате, в момента сме доста заети, г-н полицай — обясни внушителната сестра от спешното отделение на Ларсън.
Ларсън беше заместник-шериф, а не полицай и реши да изясни това, преди да е изгубил контрол над ситуацията. Сестрата бе облечена в доста широка медицинска униформа, която без съмнение криеше гърди с размерите на континентален шелф, и талия, широка колкото детски обръч. Носеше медальон със свети Кристофър на шията си. Дишаше през устата, откъдето едва се показваха ред бели зъби. Тя отмести очи и спря суровия си поглед върху Ларсън.
— Познаваме ли се?
Въпросът не бе чак толкова неуместен. Много хора му бяха казвали, че има нещо общо с Харисън Форд, и в бързината човек можеше да се припознае с известната филмова звезда. Ларсън бе положил доста труд да открие тези прилики в себе си, но за съжаление не бе успял. Жената обаче не го каза, за да предизвика разговор, а по-скоро с обратната цел; беше доста праволинейна.
— Трябва ми адресът на Алис Стивънсън.
Служителката възропта:
— Знаете ли колко е трудно с този недостиг на хора? Той видя името й, изписано на стикера, закачен над рафта, и каза:
— Госпожо Ратмур, нуждая се от вашето съдействие. — Изчака загриженият й поглед да отмине, след което продължи по-тихо: — Провеждам федерално разследване. Няма да споменавам неща като биотероризъм и национална сигурност. — Незабавно спечели вниманието й. — Защото не сте упълномощена да получавате подобна информация, но нека ви кажа, че малко помощ и съдействие от ваша страна няма да са ни излишни, а и не вярвам, че бихте искали след време, когато се връщате към този момент, да разказвате на приятелите си как не сте реагирали навреме и как по ваша вина са загинали хора.
— Нямаме адрес в системата — отвърна му тя. — Но мога да ви кажа следното. Алис няма много приятели. Тя е малко странна, ако ме разбирате. Имам предвид следното: кой нормален човек, с пари като нейните, се вози на автобус? А и външността й… лекарите се навъртат около нея непрекъснато, но тя не им обръща и капка внимание. Има слухове, че… си падала по други жени и… такива работи. Не че това не е нормално, но няма много такива наоколо. Не че взимам нечия страна, не ме разбирайте погрешно. Но тя има и малка дъщеричка… Пени. Двете са неразделни.
Устата на сестра Ратмур продължаваше да се движи, думите се отделяха една след друга, но Ларсън вече не слушаше. Молбата, която Хоуп бе заявила за втори човек, който да се включи в Програмата, се отнасяше за дъщеря й, а не за съпруг или любовник. Почти автоматично запълни всички празнини, произтекли от това недоразумение. Той обмисли последователността на събитията. Господи! Може би Хоуп бе избягала от Програмата заради дъщеря си. Нашата дъщеря?
Ларсън почувства, че сърцето му се разигра, сякаш всеки момент ще изскочи, и зададе следващия си въпрос:
— Дъщерята. Пени… Споменахте ли баща? Бавачка? Кой се грижи за нея по време на работа?
Ратмур кимна с разбиране и наведе голямата си глава:
— Занималнята е в мазето на детското отделение. Не е много лесно да се намери. Ще трябва да попитате.
Когато вдигна очи, сестрата видя само гърба на Ларсън и затварящите се зад него врати.
14.
Паоло бе обяснил правилата на бледата и трепереща зад волана жена. Вече бе напъхал в джобовете си всичките пари, кредитни карти и шофьорски книжки, които бе открил в чантите на трите жени, а останалото беше изсипал в краката си. Тя добре разбираше намеренията му.
Внезапно намали.
— Ето тук я оставих.
— Отбий!
Изцъклените й очи и треперещите пръсти не издаваха по никакъв начин, че го е чула. Въпреки това колата се отби до бордюра и спря.
— Най-лесното, което мога да направя, е да те убия, да те пъхна в багажника и да открадна колата ти — започна той, при което тя се сви и пребледня още повече. — Но ти си учителка, а аз обичам децата. Така че ще те пусна, ако това наистина е мястото. Тук ли е?
Тя кимна.
— Добре, тогава карай у вас, заключи вратата, изключи телефона си и не говори с никого. Утре сутринта ставаш, отиваш на работа и вършиш ежедневните си глупости. Мислиш ли, че можеш да се скриеш от мен?
Уплашената до смърт жена енергично поклати глава.
— Твоята Алис Стивънсън си играе на криеница през последните шест години и виж докъде я докара. Имай го предвид.
Тя кимна и продължи да стиска волана.
Отначало Паоло реши, че е бил достатъчно убедителен, но после съобрази ситуацията и проследи погледа й към тротоара на следващата пресечка.
Хвърли още един поглед към жената, а след това забеляза хубавото русо момиченце, изправено пред входа на сградата, в която бе вперило поглед.
По всичко личеше, че се е изгубило.
Първата усмивка от много време насам озари лицето му, докато си мислеше: Помогни си сам, та да ти помогне и Господ.
15.
Всеки път, когато автобусът спреше, болезнено нетърпение обземаше Алис. Убедена, че дъщеря й се е отправила към единственото място, където се чувства в безопасност, Хоуп пътуваше към дневната занималия на болница „Бейнс“. Ако видеше такси или какъвто и да е друг, по-бърз начин да стигне до болницата, щеше да изскочи от автобуса на секундата, но таксита не се срещаха често в Сейнт Луис — град, обсебен от предградията си.
Измъчваше се от мисълта, че се беше паникьосала от тревожните новини по Си Ен Ен и за това, че не беше обяснила на Пени — достатъчно голяма, за да разбере поне малко от това, което се случва. Тогава нещата можеха да се развият далеч по-добре. Ако беше представила всичко това като изненадваща разходка до „Дисни Уърлд“, вече щяха да са на път към Атланта. Тогава защо беше реагирала така, може би в пристъп на безпокойство?
Но тя бе обучавана да се притеснява, да бъде параноичка. Дъщеря й не искаше да живее по този начин и кой можеше да я вини затова?
„Ромеро могат и ще те намерят. Ако допуснеш дори една грешка, ще почукат на вратата ти“. Ларс ли й бе казвал това, или някой друг? Беше преминала през толкова много разговори, програми за ориентация и срещи с психолози, че не можеше да си спомни всичките. Но тогава предупреждението й се бе сторило убедително и тя все още се придържаше към него. Сега за нея предпазливостта бе начин на живот, не просто временно състояние, което можеше да промени, когато си поиска. Беше реагирала прекалено остро на тревожния сигнал по новините. Това й стана ясно чак сега, но си даваше сметка, че така е устроена, и именно благодарение на това двете все още са живи.
Пени бе единствената, която разполагаше с номера на телефона й. Това бе тяхната връзка за критични моменти. Тя никога не звънеше от него, за да не създава възможност разговорите да бъдат проследени. Можеше да го използва и сега, за да предизвести пристигането си на Пени, но се боеше, тъй като момиченцето можеше да го изтълкува като предупреждение и да избяга отново в знак на протест. Трябваше да забави по някакъв начин по-нататъшния ход на събитията. Пени беше твърде умна за дете и твърдо решена да отмъсти на майка си за номадския им начин на живот. Изненадата оставаше най-добрият шанс за Алис.
16.
Ларсън влезе в дневната занималня само няколко минути след двамата униформени охранители. Две от учителките, които работеха вътре, се опитваха да обяснят на единия какво се беше случило. Междувременно друга се опитваше да занимава децата, а вторият униформен бе коленичил и тихичко разпитваше три от тях.
Ларсън злоупотреби с правомощията си, като нареди на двете учителки да напуснат стаята. По-атлетичната и привлекателна от тях запази самообладание.
— Той каза, че ще се върне и ще ни убие заедно със семействата ни — започна тя. — Но ние, или по-скоро аз — призна, поглеждайки към истеричната си приятелка, — решихме, че заплахата, която грози Пени и майка й, е по-непосредствена, и затова повикахме охраната.
Ларсън поиска описание на нападателя и потрепери, когато чу служителката да споменава полицейската му униформа, защото това му напомни за нападението над автобуса преди години. Ако таеше някакви съмнения, че зад двете събития стои един и същи човек, това описание ги затвърди окончателно. Жената продължи да говори и спомена, че мъжът имал мексикански или испански черти, дългурест, в края на двайсетте и началото на трийсетте. Ларсън само кимна. Той не бе успял да огледа добре нападателя в автобуса, но описанието, което получи, заедно с бръснача и полицейската униформа потвърдиха опасенията му.
Той наблюдаваше как единствената свидетелка, която бе в състояние да говори, започва да се затваря в себе си. Веднага разпозна реакцията, породена от чувство за вина. Тя прекалено късно се бе осъзнала, че съдейства на мъжа, и едва сега си даваше сметка, че съществува алтернатива, за която е могла и е трябвало да избере. Толкова беше лесно съвестта да вземе връх, неумолима, свръхкритична спрямо решенията, които човек взема. Ларсън знаеше това от опит и веднага го разпозна у нея; разбираше, че е безсмислено да се опитва да я утеши, защото това само щеше да затвърди убеждението й, че е постъпила погрешно.
Усети, че подобно чувство може съвсем скоро да обземе и него. Ларсън се извини и се отправи към вратата. В момента, в който местната полиция разбереше за намесата на федерален агент, той щеше да бъде затрупан от куп въпроси, на които нямаше да може да отговори.
