ченгетата ще се излъжат да го вземат.
Вече бе извадил оръжието си, когато стигна до вратата на коридора на втория етаж. Беше тихо и пусто. Той мина покрай един апартамент 204 и после тръгна в обратната посока. 203… 202…
За момент се замисли. Хоуп вече може да бе мъртва, убита преди секунди; а може би заподозреният е още вътре с нея, чул сирените и готов да я използва като заложник; можеше и да няма никого; можеше и да е подпален.
Допря ухо до хладната врата. Усещаше топлината на пистолета в ръката си.
Тишина.
Струйка пот се стече по лицето му. В гърдите му отекваше насечен, пресеклив ритъм.
Към всичко това се наслагваше и усилващият се звук от стъпките на полицаите, които го бяха последвали по стълбите.
Ларсън се завъртя и изрита вратата с пета. При втория удар тя излетя и рикошира в отсрещната стена.
— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! — изкрещя мъжки глас зад него.
— Федерален полицай! — изрева Ларсън, докато връхлиташе в апартамент 202. Нямаше никакво намерение да си губи времето с двамата полицаи.
Ларсън бързо провери няколко врати една след друга, държейки пистолета си в пълна готовност. Намираше се в обширен тавански апартамент с разгърнато разпределение. Дъските скърцаха при всяка негова стъпка.
— ХВЪРЛИ ОРЪЖИЕТО! РЪЦЕТЕ ДА СЕ ВИЖДАТ! — провикна се едно от ченгетата зад него от прага на апартамента.
Ларсън знаеше, че ако не отговори, няма много да се церемони и от слаби нерви като нищо може да го застреля.
Въпреки това той се отправи по тесния коридор, озовавайки се между две затворени врати отляво и две отдясно. Спални и килери, помисли си той.
— Щатски шериф! — извика Ларсън на полицая, за да задържи вниманието му, въпреки че по този начин издаваше позицията си на останалите в апартамента. — Пречите на залавянето на федерален беглец. Останете, където сте и пазете вратата.
— Тая няма да я бъде, приятел. Влизам вътре и ако този пистолет не е на земята…
— Не е! — извика Ларсън, докато пристъпваше по мрачния коридор.
Посегна към дръжката на първата врата.
— Пусни го!
Вече бе много близо зад него.
Напрежението в гласа на ченгето проблясваше като острие на бръснач. Ларсън хвърли един бърз поглед назад, колкото да види върха на излъсканата му обувка.
Изблъска вратата с рамо и заоглежда ъглите на стаята, вдигнал високо пистолета си. Реки от пот се стичаха по слепоочията и под мишниците му.
Стая на малко момиченце. Ларсън внезапно потръпна от лошо предчувствие. Плюшени играчки. Малка библиотека, натъпкана с тънки, пъстри книжки.
Изведнъж ченгето се озова точно зад него. Ларсън го усещаше.
Внимателно подбра думите си:
— Вижте, полицай… трябва да проверим още една стая. Апартаментът не е безопасен, докато не проверим и нея.
— Пусни оръжието.
— Пазете си гърба… Не е нужно да загивате заради една глупава грешка.
Второто ченге влезе в апартамента, викайки партньора си.
— Пази вратата! — извика Ларсън. — Заподозреният е въоръжен и опасен. Вероятно има двама заложници: жена и дете.
— Какво, по дяволите, става тук?! — извика ченгето зад него.
Ларсън клекна и с плавно движение постави пистолета на земята. Тези двамата бяха прекалено неопитни, за да рискува повече. Той им нареди:
— Каквото и да правите, проверете стаята зад вас, полицай. Веднага!
Той бавно се обърна, за да покаже значката и документите си, закачени на джоба му.
— Фе-де-ра-лен а-гент… — каза сричка по сричка Ларсън. — Проверете шибаната стая и двата килера, преди някой да е открил огън!
Двамата си мислеха, че се шегува. Този, който пазеше Ларсън, взе пистолета му и го накара да коленичи с ръце на тила. Партньорът му остави входната врата и се зае да провери останалите стаи и килери.
След минута, с насочени пистолети, двамата предпазливо последваха Ларсън в коридора на етажа. Тогава той дочу женски глас. Доста познат глас.
— Ти? — попита тя, задъхана от тичането нагоре по стълбите.
Отначало я видя неясно, като насън, и в главата му нахлуха спомени. Любов, страст, но и силно смущение. И една-единствена мисъл: не може да бъде. Но можеше. Беше тя. Точно там. На не повече от пет метра.
Шест години се сляха в един-единствен миг, когато погледите им се срещнаха.
И той застина.
— Къде е дъщеря ми?
20.
Ларсън и Алис се качиха в паркирания джип „Експлорър“. Това беше първият миг, когато оставаха сами след близо едночасовите преговори, в които се бяха включили Скот Ротем от Вашингтон, главният прокурор на САЩ, базиран в Мисури, полицейското управление на Сейнт Луис и регионалният офис на Програмата за защита на свидетели. Правосъдието, в случая представено от Отдела за задържане на издирвани от закона, бе спечелило попечителството над нея и сега тя беше на негово разположение.
Хоуп сдържано затвори вратата на джипа и той се замисли дали зад това не стои някакъв скрит намек.
След секунди неловко мълчание те се погледнаха. Той видя страха на една майка, изписан по лицето й, и осъзна, че не е нито времето, нито мястото да споделя чувствата си — радост, опиянение, усещане за пълноценност. Както обикновено обаче, гласът го издаде:
— Толкова се радвам да те видя отново.
Шокът, който веднага забеляза в изражението й, му подсказа, че е прибързал. Впоследствие то омекна, макар и едва доловимо.
— Ще я намерим — каза той.
— Не знаеш със сигурност.
— Нямам предвид тях — каза той и махна с ръка да обхване всичко извън прозореца: светлини, униформени, суматоха. — Аз и ти. Ние ще я намерим.
Тя успя да се пребори със сълзите:
— Наистина оценявам подкрепата ти, Ларс, но и двамата знаем, че когато Деби го е закарала…
Вероятно щеше да успее да довърши изречението, но просто не искаше да си представя как Пени стои сама пред вратата и не може да влезе.
През изминалия час тя се бе държала неочаквано добре, вероятно поради прекараните в Програмата месеци, които малко или много я бяха приспособили. По някое време щеше да изпита нуждата да сподели това, което с толкова много усилия искаше да прикрие. Но не и сега. Тя или беше няма, или много по- силна, отколкото той си представяше.
— Надявах се срещата ни да бъде много по-щастлива. И двамата знаеха, че единственото, което можеше да му каже засега, бе точно това. Беше достатъчно.
— И аз.
От ъгъла на парка джипът имаше добра видимост към входа на блока й. Около дузина униформени и двама детективи продължаваха да претърсват квартала и да разпитват живеещите наоколо в опит да намерят Пени. Едно от сведенията, които се получи, колкото и да бе подвеждащо за някои, се отнасяше за момиченце с описанието на Пени, което се качило с някакъв полицай на автобус. Очевидецът твърдеше, че униформата на полицая била синя, но Ларсън можеше да се обзаложи, че е била черна. Той, както и останалите, знаеха кой стои зад униформата, тъй като същото прикритие бе използвано и в болницата. Родригес.
Въпреки това полицията провеждаше обстойно проучване на целия район не само защото такава беше процедурата, но и защото в случаите на отвличане на дете като този трябваше да се изяснят колкото се може повече подробности.
В профил носът й изглеждаше леко вирнат нагоре, а устните не чак толкова плътни, колкото онези, които си спомняше, че е целувал. Ларсън особено много обичаше ушите й, които имаха перфектна крушовидна форма, но му напомняха за мъртвата жена в Минеаполис. Имаше още толкова много неща да й казва — и лични, и по служебна линия, но на преден план стоеше въпросът с местонахождението на Пени.
Ларсън разчиташе, че похитителят ще се обади на мобилния телефон на Хоуп, тъй като се очакваше Пени да знае номера наизуст. Само че това обаждане нямаше да е за откуп. Всичко, което Ромеро искаха, бе да видят тази жена мъртва.
За момента Ларсън имаше пълномощия да ръководи охраната на Хоуп (не можеше да мисли за нея като за Алис), докато екипът му от ОИОП продължаваше да издирва Марковиц и Лаена. Ако изобщо някога Програмата се стабилизираше, Хоуп щеше да бъде прехвърлена на съдебните органи за постоянна защита.
— Не можем да те заведем в нашите офиси, защото са прекалено достъпни и може да са наблюдавани — каза той.
— Единственото, което ме интересува в момента, е да намеря Пени — отговори му тя, загледана през прозореца. Търсеше я.
— Аз също мисля само за това — каза той. Реши да й се довери и да разкрие истината: — Смятаме, че има къртица или в Програмата, или в Отдела. Загубихме нещо изключително ценно за нас. Именно затова пуснахме предупреждението. Докато измислим как да върнем Пени, ще те отведа на едно безопасно място, където ще останеш, докато премине бурята.
— И какво трябва да изчакам? Да намерите Пени или да си върнете онова, което са ви взели?
— И двете. — Той сякаш говореше на себе си. Ротем и другите щяха да погледнат на отвличането на Пени като на неприятна случайност; животът й бе несъизмерим с живота на хилядите свидетели и техните близки. Макар да се опитваха да й осигурят безопасност, в крайна сметка щяха да я използват и да я пожертват, ако се наложеше. Ларсън нямаше да се примири с това, нито пък можеше да го каже на Хоуп точно сега.
След няколко мъчителни минути мълчание, нарушавани единствено от нейните подсмърчания, той каза:
— Трябва да тръгваме.
