— Не можем да тръгнем. Тя ще се върне у дома.
— Апартаментът ти ще бъде наблюдаван денонощно. Ще съм в течение на всичко, което става.
— Няма да тръгна.
— Те искат теб, Хоуп — каза той, без да си прави труда да се поправя, никога нямаше да свикне с името Алис. — Тръгваме. Ще те закарам на безопасно място. Прави се всичко възможно Пени да бъде открита. Няма да спечелим нищо, като стоим тук и те излагаме на показ.
— А ако сляза от джипа? — попита тя с ръка на дръжката на вратата. — Разрешено ми е да направя това, нали? Програмата, а и всеки вид правителствена защита е доброволна, нали?
Тя добре знаеше своите права и задължения като част от Програмата.
— Технически погледнато, е така, но можем да те задържим като особено важен свидетел по делото.
— Този случай беше преди повече от шест години!
— Когато става въпрос за особено тежки престъпления, случаите нямат давност. Все още си замесена.
— Ще си намеря адвокат — продължаваше да упорства тя.
— И ще стане по-лошо — контрира я той. — Всичкото това време и усилия ще са насочени в погрешна посока, а не за откриването на Пени, което е най- важното в момента.
Тя отново го погледна право в очите, сякаш искаше да му каже: „Направи нещо!“. Ларсън запали джипа.
21.
Ларсън подкара експлоръра по един съвършено прав междуселски път. На по-малко от четирийсет минути на запад от Сейнт Луис сградите на предградието Макманшън свършваха и отстъпваха място на един нов пейзаж — обработвани от поколения земеделски земи, редуващи се с малки бели къщички и силози, заобиколени от кафява орна земя, заграждения и пасища. Почти геометричният пейзаж изглеждаше познат и на двамата. Преди шест години Ларсън бе завел защитения свидетел Хоуп Стивънс на същото място, принадлежащо на шерифската служба — къщата с овошките, която беше негова цел и сега.
Колкото повече приближаваха последния завой, през дървения мост и нагоре по хълма, толкова повече спомените му натежаваха. Именно там се бяха срещнали за пръв път — и пак там се бяха видели за последно.
В продължение на шест години той избягваше да си припомня това; носталгията не беше сред любимите му чувства, а и не искаше да бъде сред хората, които непрекъснато живеят с единия крак в миналото. Но сега, най-после с нея на седалката до себе си, той можеше да отиде на същото място и доброволно да се предаде на спомените си.
По онова време Ларсън стоеше начело на отряда за сигурност и разпределението на задачите доста удобно го беше поставило вътре в къщата насаме с нея, докато Стъбълфийлд и Хемптън патрулираха отвън. По-късно той се чудеше дали всичко това не е било нагласено и дали Хемп и Стъби не бяха усетили привличането между тях и не бяха уредили тази нощ за него. Но точно в момента не мислеше за тези неща. Вместо това благодареше на щастливата си звезда.
Двуетажната стогодишна къща не бе ремонтирана от трийсетте години и представляваше доста окаяна картина. Леко хлътнала на една страна, тя имаше зелени стени и бели тавани, осеяни с пукнатини, подобни на светкавици, с украса по тавана, зееха отломки. По облегалките на по-голямата част от мебелите и особено по масата в трапезарията, където свидетелите и техните охранители убиваха времето със скоч и игри на покер, се виждаха черни петна от гасените там фасове. Към къщата се отнасяха с пренебрежение, особено откакто бе поверена на Службата. Фасадата отвън, някога в модерен сив цвят, сега се лющеше под въздействието на западното слънце като кожата на влечуго.
Предишното представително и красиво стълбище водеше към тесен коридор на втория етаж, в чийто край се намираха две малки спални и свряна между тях баня, вероятно първоначално замислена като мокро помещение или детска стаичка. Друг, по-малък коридор, пристроен набързо и без да му бъде обърнато внимание като на останалата част от къщата, водеше към работен кабинет и две доста странни по форма спални, свързани една с друга посредством неуместно разположена врата. Стълбище, от което се носеше неприятна миризма, свързваше пристроените спални с малката кухничка долу. Заради тези достроявания къщата създаваше усещане за раздвиженост и свобода на разпределението и изглеждаше по-голяма, отколкото бе в действителност.
Тя го извика от горе:
— Ларс?
И той разбра още преди да се е изкачил, че въпреки всичко това бе моментът да бъдат заедно. Знаеше какво е намислила не заради нещо изречено, а заради едва сдържаната енергия между двамата, докато бяха в компанията на други хора. Не можеше да открие причината за това, което чувстваше, нито пък тя му бе подсказала по някакъв начин своите чувства и желания, но въпреки това той знаеше. Знаеше, че това е грешно, срещу всички правила, но не можеше да му се противопостави. Знаеше, че няма да имат много време.
Всички прозорци в къщата бяха закрити със залепен с лейкопласт черен плат, лесно за махане при нужда. Двете външни врати имаха черни покривала, които се сваляха през деня, но се поставяха нощем за преграждане на светлината. Осветителните тела в къщата, както и всички крушки, бяха заменени с флуоресцентни тръби — представата на правителството за икономия на електричество; резултатът бе синкава или белезникава светлина, но никога такава, каквато трябва.
В спалнята имаше болна от жълтеница нощна лампа. Тъй като къщата бе запечатана отвсякъде, а климатик липсваше, през лятото вътре бе изнемогващо горещо. Единственият ефект от абсолютно безполезните и шумни вентилатори бе, че разбъркват застоялия въздух. Един такъв мелеше въздуха до ъгъла, а перките му припляскваха и стържеха по защитната мрежа. В стаята се налагаше някакъв механичен ритъм, който се прекъсваше за кратко от стенание, подобно на астматичен пристъп, преди да започне отново.
Хоуп стоеше точно пред лампата и затова оставаше в сянка. Беше свалила бледолилавата си блуза, една от двете, които сменяше през ден, а под нея се разкриваше минзухарено оранжевото й потниче, издължената като на чапла шия и силните й ръце, които сякаш блестяха от жегата в стаята.
— Затвори вратата — изкомандва тя.
Да затвориш тежкия въздух в стаята, беше извън всякаква логика. Трябваше да се подчини, за да останат насаме.
Той бутна вратата и тя се затвори с щракване.
— Заключва ли се?
Сърцето на Ларсън отговори вместо него:
— Не мисля.
— Те ще влизат ли в къщата?
— Не преди да дойде време за смяна на патрула.
— А ако трябва да използват тоалетната? Очевидно беше, че тя иска да отстрани всички пречки, които биха възпрепятствали уединението им.
Сърцето на Ларсън заби още по-силно.
— Определено не мисля, че ще се наложи.
Истината беше, че ако им се наложеше, щяха да пикаят в храстите, но не му се искаше да прозвучи толкова безцеремонно точно в този момент. А освен това двамата му подчинени щяха да стоят на разстояние от къщата, за да не демонстрират движение и да не привличат излишно внимание.
Тя разкопча колана, свали ципа на джинсите си и ги остави да се задържат на ширината на великолепния й ханш, където се виждаше част от лилавото й бельо.
— Искам да взема една вана — каза тя. — Топла, не гореща. За да се разхладя малко, ако е възможно.
Застанал точно до затворената врата, Ларсън тръгна към нея.
— През последните няколко нощи спах с дрехите. И двамата имаме нужда от едно хубаво къпане, нали? Омръзна ми от душове.
Той направи още една стъпка.
— Не съм сигурен накъде биеш.
— О, мисля, че много добре знаеш — каза тя, докато плъзгаше джинсите си още по-надолу по ханша и краката си. Тя се подпря и ги свали, а в това време една от презрамките на потничето й се свлече и той можа да зърне светла кожа на мястото на сутиена й.
— Само аз ли на този свят мисля за такива работи? — добави тя.
— Не.
Още една стъпка.
— Чувствам нещо особено, когато свалям дрехите си, когато се събличам. Момент на крайна… уязвимост. Радвам се, че си тук.
— Хоуп… аз…
— Ако някога ти бъде зададен този въпрос, ако те разпитват… познавам те, Ларс. Никога не си ме лъгал. Знам, че може да загубиш работата си и знам колко много означава тя за теб и колко си добър в нея. Всичко това… Както виждаш… има само един начин да се случи. Между нас, имам предвид. Обикновено не съм толкова дръзка — каза тя, като свали потника си и остана само по сутиен и бельо. — Изобщо не съм такава. — Тя се пресегна зад гърба си и пъргаво разкопча сутиена. — Не ми е толкова лесно.
Щом закопчалката се освободи, гърдите й се полюшнаха, а презрамките се свлякоха надолу по ръцете й.
— Но трябва да излезе, че аз те прелъстявам. Всичко трябва да идва от мен, да бъде мое дело. Аз съм измислила нелепото оправдание, че ме е било страх да се съблека сама в стаята — само това ми дойде на ума за толкова кратко време — продължи тя, — издебнала съм те в миг на слабост.
— Предполага се, че аз съм този, който трябва да те защитава — каза той дрезгаво, понеже гърлото му бе пресъхнало, — а не ти мене.
— Значи ще се пазим взаимно — отговори му тя и остави сутиена да падне. Гърдите й бяха високи, а зърната и ареолите много по-тъмни, отколкото загатваше цветът на кожата й. Освободи се от скромните си бикини и той разбра, че е твърдо решена да продължи въпреки притеснението си. Върху нея остана само една тънка сребърна верижка — нещо, с което, все още не й беше казал, щеше да се наложи да се раздели, преди да я включат в Програмата.
Пристъпи напред, горяща от желание за него, деляха ги само ръцете й, които вече разкопчаваха копчетата на ризата му.
Той протегна ръце да я прегърне, но тя едва не му се скара:
