Постави я в кошчето за боклук. Твърде явно.
— Стига вече. Отваряй!
Само дебелината на вратата ги разделяше. Тя изтегли найлоновото пликче с боклуците от кофата и натика под него кърпата и всичко, което се намираше в нея. Единственото, което сега се виждаше, бяха опърпаните остатъци от оранжеви кожички и няколкото смачкани хартиени кърпички. След това намести обратно пликчето по ръба на кофата, уви парчето от чашата в късче тоалетна хартия и го пусна в предния си джоб. След това обаче размисли и го набута в чорапа си, зад глезена, където пасна идеално.
23.
— Моите хора са отвън — обясни Ларсън.
Хоуп седеше на градински стол пред покритата с воднистосин линолеум маса. Държеше в ръце чаша чай, от която се вдигаше пара и изпълваше стаята с аромат на лимон и джинджифил. Беше се втренчила в чашата, сякаш тя можеше да даде отговор на въпросите, които я тормозеха в момента.
— Само двама са, но би трябвало да са достатъчно.
— Защо ми казваш всичко това?
— Оставям те замалко.
Последните му думи я накараха да вдигне глава, сякаш я бяха дръпнали рязко с въже. Нокътя на палеца й задраска червения гланциран надпис на чашата. Чу се тънък стържещ звук.
— Обичаш ли още джин-руми?
— Беше много отдавна — каза тя делово и безизразно. — Последния път, когато играх, май беше в тази къща.
— Ще изиграем една игра тази вечер и ще те оставя да ме биеш.
— Ще ти се.
Тя продължи да стърже надписа без особени изгледи да го изтрие, ако изобщо това се опитваше.
— Защо? Къде отиваш?
— Нашите са успели да засекат и проследят обаждането. Дошло е от уличен телефон.
— Оттук? — каза тя далеч по-бодро. — От Сейнт Луис?
— Недей да се радваш предварително. Но да, оттук. От хълма. Ще го проследя. Хората като Ромеро никога не правят такива неща лично. Трябва да е някакъв посредник, ако изобщо можем да го свържем с някого, това е.
Съзнанието, че Пени може да е негова дъщеря, беше свило стомаха му на възел, измъчваше го така, както нищо друго преди. Дори любовта му към тази жена не можеше да се мери с него.
— Задънена улица.
— Не е задължително. Това е следа.
— Ако знаем, че са Ромеро, защо просто не им разбиете вратата и не ги заловите? — попита тя.
— Има много неща, които не знаем. Сред тях е и мястото, от което Ромеро командват операциите си. Обсъждаме го с Бюрото — с ФБР и техния ръководен екип. Да видим с какво разполагат.
— Не знаете къде се намират? — попита тя недоверчиво.
— Ние, Шерифската служба, не. Но някой знае — или в Министерството на правосъдието, или в Бюрото. Обикновено хора като тях се следят, но невинаги. Да се добереш до подобна информация, не е лесно. Тя е строго секретна и защитена за безопасност на информаторите и агентите под прикритие. Сигурен съм, че Ротем работи по въпроса, но няма да стоим и да чакаме да падне небето. Хора като тези… когато Дони беше осъден… знаят, че са следващите. Знаят, че е само въпрос на време. И се покриват в дупките си. Полагат всички усилия да не ги открием. Но въпреки всичко те все пак трябва да контролират различните си дейности и интереси. Половината от бизнеса на тези фамилии е легален. Мръсните пари стават чисти. Ромеро все още са в играта. И именно поради това оставят следи. Все някой ще знае нещо. Върху това работим. Това е причината, поради която ще проследя тази телефонна следа.
— Тя е на пет годинки, Ларс.
— Ще я намерим.
— Ще си дойдеш ли за вечеря? Как да отговори на този въпрос?
Сълзите й напираха. Наливаха се в дъното на очите й. Тя сбърчи нос и подсмръкна, а той видя усилието, с което се мъчеше да ги задържи. Искаше му се да направи нещо, но единственото, за което се сещаше, бе да продължи по плана, който си бе съставил: да следва дирите, да се рови и да сглоби пъзела. Стъби и Хемп проучваха подобни следи, за да уличат Марковиц, че използва суперкомпютри, и впоследствие да открият Лаена и Ромеро заедно с него. Дълбоко в ума на Ларсън бе заседнала натрапчивата мисъл, че има още седем хиляди като Хоуп. Познаваше лично около дузина свидетели. Познаваше и семействата им, макар и не лично. Когато и последното име от списъка най-накрая бъдеше декодирано, щеше да има повече деца като Пени и хора като Хоуп, отколкото можеха да спасят. Те щяха да загинат. По мнение на Ларсън някои от тях го заслужаваха. Той лично беше пазил множество виновни хора, убийци, изнудвачи и всякакви отрепки, които по-скоро би убил, отколкото да дундурка и наглежда. Но семействата им и другите свидетели като Хоуп… Ако имената от списъка бъдеха продадени като прасета на търг за животни, щеше да има невиждан брой кръвопролития и кланета.
— Трябва да тръгвам — каза той и й подаде мобилен телефон Siemens.
Беше нов, предназначен за нея, лъскав, със зелен дисплей.
— Разговорите от твоя засега са пренасочени към този. Също като моя не може да бъде проследен. Въвел съм номера си. За бързо набиране натискаш 1. Можем да си изпращаме и съобщения. Само знай, че ако те потърсят на този телефон, нашите хора ще знаят. Но каквото и да стане, обади ми се в секундата, в която затвориш.
— Как се казват? — попита тя. Ларсън я изгледа въпросително.
— Двамата пазачи — поясни тя. — Марланд и Карлайл.
— Това са малките имена или фамилиите им?
— Не им знам малките имена.
— Да заключвам ли вратите?
— Всичките са заключени. Проверих ги два пъти. Всичко е затъмнено. Можеш да включиш, която лампа искаш. Ще заключиш вратата на кухнята, след като изляза.
— А ако поискат да влязат?
— Няма да искат. — Ларсън помисли, че тя би трябвало да помни всичко това.
— Не искам да оставам сама — каза тя в момента, в който ръката му стисна дръжката на вратата. — Моля те, остани.
С гръб към нея, каза:
— Мога да изпратя Карлайл вътре, ако искаш.
— Остави го да си върши работата. Остани ти. Моля те.
— Виж… и аз искам да намеря Пени — започна той, благодарен, че искаше да остане. — Точно в момента няма никого, на когото да мога да се доверя да проследи тази следа… никого, на когото да поверя живота на Пени. Но ако ме помолиш още веднъж да остана, ще го направя.
Как можеше да му заповяда да остане при това положение?
— Ненавиждам това — каза тя.
— Заключи след мен — напомни й той.
Ларсън имаше главоболие. Не помнеше кога за последно бе обядвал. По това време на вечерта мислеше единствено за бира. Устата му беше суха и залепнала.
Едно туристическо посещение до Сейнт Луис не би било пълноценно без посещение в „Арката“, „Замразеният крем карамел на Тед Друес“ и „Спагетите на Кунето“. Малко след преместването му няколко от колегите му го бяха завели на пиянска обиколка из трите. Не обичаше тесни и затворени пространства, затова предпочете да остане на земята, вместо да се катери до върха на „Арката“, но за сметка на това подземният музей и филмът за построяването й бяха задържали вниманието му.
Франк Кунето, второ поколение собственик на ресторанта, се считаше за приятел на пазителите на закона. Често черпеше полицаи, специални агенти и заместник-шерифи с безплатни питиета. Държеше се по такъв начин, че никой не знаеше дали е шпионин на мафията, или просто добър човек, който случайно харесва ченгета. Беше правил какви ли не услуги на Ларсън: билети за „Кардинале“, билети за „Рамс“. Дори веднъж го уреди с една едричка и доста надарена италианка.
Зави на изток по Саутуест Авеню, като вдигна вихрушка от паднали листа след себе си, профучавайки покрай редиците къщички, построени след войната, всичките еднакви. Малки къщи, големи хора. На хълма беше важно единствено от какво семейство произлизаш и кого познаваш. Тук Ларсън беше аутсайдер.
— Роланд!
Франк Кунето имаше кръгло лице, бледа средиземноморска кожа, приветлива усмивка и плешивина на главата, което го правеше да изглежда по-стар от трийсет и осемте си години.
Той хвана Ларсън за ръката и го задърпа покрай купчините клиенти на ресторанта, които чакаха поръчките си вече четирийсет минути.
— Нека те черпя едно!
Животът на Франк преминаваше в състояние на постоянна възбуда. Носеше тънка бяла ресторантьорска престилка, под която се виждаше ризата му, сиви панталони и отворена жилетка. Гръдният му кош бе широк като бъчва и носеше поне десетина излишни килограма. Лицето му лъщеше под мъждивите лампи на задимения бар. Неговите чичовци бяха отворили ресторанта, след като бяха открили аптека. Ларсън не беше сигурен каква точно бе връзката между двете,
