но по стените се виждаха черно-бели семейни портрети и чичовците изглеждаха така, сякаш са се върнали в петдесетте.
— Наливна бира — поръча Ларсън на внушителната сервитьорка, повикана от Франк, а после добави пред него, верен на пивото, варено в града му: — И нека бъде „Бъд“.
Когато питиетата бяха донесени, Ларсън пожела да отиде до служебния телефон. На лицето на Франк се появи подозрителна гримаса, но успя да запази спокойствие. Заговори, докато водеше Ларсън към телефона. Франк обичаше да говори.
— Какво има? Мога ли да ти помогна с нещо? Случай ли имате или какво? Така и не разбрах какво правите вие, хора, шерифите. Освен че пазите съдилищата, свидетели и такива работи. Не че това не е важно, нали разбираш, но да си призная, Роланд, не ми приличаш на човек, който по цял ден стои в съдилището.
Беше претъпкано. Ленени покривки. Сервитьорите бяха предимно възрастни мъже с черни панталони и бели ризи. Сервитьорките бяха облечени, сякаш са от момичетата на „Плейбой“ — бели престилки, мрежести чорапогащи и високи токчета. Франк знаеше каква е формулата на успеха и че не бива да се променя. Не можеше да чуе кой изпълнява песента, но Ларсън предполагаше, че е другият Франк.
Минаха през главния салон и влязоха в коридор, където Ларсън не беше идвал преди. Отделно от салона имаше още няколко малки зали. Сервитьори и сервитьорки влизаха и излизаха от тях, като правеха път на Ларсън и Франк.
— Забелязал ли си някой да използва телефона по-рано тази вечер? В 5:57, ако трябва да съм точен. Не че е станала някаква беля… — побърза да добави той с надеждата, че лъже убедително. — Но въпреки това може да изскочи важна информация за един случай.
— Чакай да помисля малко, Роланд.
— Не искам пресата да излезе с лоши публикации за ресторанта покрай това — каза той, след като ароматът от поднос с нещо чесново погали ноздрите му и му напомни, че умира от глад. — Шефът ми ръководи нещата доста твърдо.
— Кой ти е шеф в момента? Сигурно го познавам. Именно такива изказвания караха Ларсън, а и много други да се питат каква бе истинската същност на Франк.
— Не е от Вашингтон. Може ли да си взема храна за вкъщи? Препечени равиоли или нещо, което може да се яде в колата?
— Никакъв проблем.
— Ще си платя.
— Разбира се.
Кунето още не беше се обърнал за сервитьор, когато изникна човек на около шейсет, оплешивяващ, с влажни устни и изразително лице, подобно на онези по етикетите на бурканчетата със сос за спагети. Франк му поръча препечените равиоли за Ларсън. Сервитьорът моментално се отправи нанякъде със скорост, завидна за закръглената му фигура.
Ларсън довърши бирата си; беше я изпил прекалено бързо на празен стомах. И вече се чувстваше леко замаян. Помоли за още една.
Франк посочи телефона в края на коридора. Беше стар и очукан. В дъното мъждукаше знак изход.
— Гледай ти, дори не знаех, че тези частни салончета съществуват — каза Ларсън.
Франк поклати нервно глава, сякаш не искаше да има нищо общо със случващото се. Знаеше накъде бие. Ларсън понижи глас.
— Ти си добър човек, Франк. Всички знаем това — пазителите на реда, имам предвид. Семейството е важно за теб. Децата в този град са важни за теб. Футболната програма, която стартира благодарение на теб. Това е нещо много хубаво. — Направи малка пауза, за да даде време на Франк да осмисли думите му. — Случаят, по който работя, Франк, е свързан с едно дете. Малко момиченце всъщност. Времето е всичко в такива случаи. Сигурен съм, че знаеш това. Първите дванадесет до двадесет и четири часа са критични. Без арести. Без да пипам грубо. Но за да помогна на това момиченце, трябва да оставя съобщение на този, който се е обадил оттук преди деветдесет минути. От твоя телефон, Франк. Точно този тук.
— Не знам, Роланд — каза той неловко.
— Нали ти е ясно как ще се развият нещата, ако шефът ми започне да действа по неговия си начин? Ще има екип за разследване на местопрестъплението. Ресторантът ще бъде затворен. Гостите ще бъдат разпитани. Ще се записват имена. Детективи ще искат справки за кредитните карти, използвани тази вечер. Нали знаеш, че веднъж като захапят, федералните трудно пускат? Трябва ми име, Франк.
Кунето изглеждаше смаян.
— Хлапе? Малко момиченце?
— Точно така — отговори Ларсън и усети, че стомахът му се преобръща. — Отвратително е да използваш дете, за да се пазариш за нещо друго.
Една сервитьорка бутна вратата в края на коридора, стигна до тях и сервира бирата на Ларсън, отнасяйки празната му чаша.
— Всичко наред ли е, господин Франк?
Тя изгледа Ларсън, сякаш щеше да му се нахвърли и да го пребие. Ако се съдеше по раменете й, имаше сериозни изгледи за успех.
— Благодаря, Мади — каза Франк. — Има една поръчка за вкъщи. Погрижи се да бъде готова колкото се може по-скоро.
Мади си тръгна, бедрата й бяха като на атлет. Тяло като нейното не беше предназначено за късите полички, които Кунето беше разпоредил.
— Не ти трябва да се стига до грубости — каза Ларсън. — Това е всичко, което имам предвид, Франк. Възпрях шефа, защото му казах, че ще ни помогнеш да прескочим купищата заповеди за обиск и светлинното шоу от полицейски буркани отвън. Но в края на краищата, май така ще стане.
Ларсън гаврътна бирата. Господи, колко беше вкусна. Едва се сдържа да не се оригне.
— Катлин и Бриджит — започна Франк. — Близначките на сестра ми. На шест години.
Погледът му срещна този на Ларсън; очите му бяха тъжни и загрижени.
— Не казвам, че действително съм го видял да използва телефона. Разбираш ли ме?
— Кой?
Кожата на Ларсън настръхна. Той започна да обяснява:
— Начинът, по който действаме в такива случаи, е да убедим човека, с когото си имаме работа, че сме проследили телефона му и обаждането му от твоя ресторант. Повечето хора от бранша знаят, че по отношение на технологиите можем да правим каквото си искаме. Те не се съмняват в нашите способности. Нищо не те свързва с всичко това, освен че той е използвал телефона ти.
Франк кривна глава на една страна и погледна към Ларсън. Очите им се срещнаха отново. Ларсън остана уверен, съзнавайки, че моментът е настъпил.
— Дино Салво беше тук около времето, за което ми говориш. Пи едно питие на бара. По едно време стана и отиде до телефона. Не мога да кажа нищо със сигурност, но така и не се върна да си допие питието. Да ти кажа ли нещо за Дино? — попита той реторично. — Никога не оставя уискито си недопито.
Ларсън глътна останалата бира. На излизане подаде празната чаша на сервитьора, който му носеше поръчката в плик. Посегна за портфейла си, но Франк Кунето каза:
— Бе я стига, Роланд. Аз черпя.
— Бих искал да приема. Знаеш, че е така. Но се страхувам, че не мога. Това ще бъде ли достатъчно? — каза той, подавайки две банкноти по десет.
Франк му върна едната.
— Ще ти напишем и касова бележка. Черно на бяло.
— А и докато съм още тук, бих ли могъл да получа домашния адрес на нашия приятел и описание на колата му — добави Ларсън.
Дино Салво се оказа стар познайник на местните ченгета. След един разговор с детектив, който му беше приятел, Ларсън вече знаеше, че Дино е дребен пласьор, изпълнител на поръчки, подобни на тази с обаждането, който бе имал бизнес взаимоотношения с бивш рап изпълнител, оказал се гангстер — Елууд Елс или LL, както беше известен по улиците. LL в момента излежаваше присъда за стрелба в нощен клуб.
За Салво се предполагаше, че ръководи хип-хоп клуба на LL в Източен Сейнт Луис. Беше редовен участник в петъчна сбирка за покер на дребните риби като него, за която ченгетата знаеха.
Ларсън спря и се отби до магазина на една бензиностанция, откъдето купи фотоапарат за еднократна употреба и чаша черно кафе.
Салво беше регистриран като притежател на луксозен черен автомобил с претенциозен регистрационен номер LUV-NE1. Живееше на десетина преки от ресторанта на Кунето, на втория етаж в блок без асансьор. След като мина оттам с джипа, Ларсън видя, че в жилището не свети, и попита детектива за местонахождението на Салво и неговия „Таун Кар“ в момента.
Ченгето му се обади след двайсет минути, точно след като Ларсън беше приключил с яденето и пиеше второ кафе. Патрулка беше забелязала колата на Салво пред пицарията на Гунеро — място, познато на Ларсън, понеже сервираха най-добрата паста в града.
Салсата звучеше в директен конфликт с аромата на сос „Болонез“. Ларсън поговори със сервитьорката, подаде й двайсетачка заедно с фотоапарата и й даде точни инструкции. След това си проправи път през групичките високи коктейлни маси и столове към другия край на заведението. Музиката се смени с някакви марокански ритми. Разпозна Салво по простото описание, дадено му от Франк Кунето.
Арогантността на Салво си личеше от начина, по който беше облечен: твърде голяма колосана жълта яка стърчеше от разкопчаното му черно кожено яке. Дебел златен ланец се провиждаше сред гората от косми по гърдите. Часовникът му сигурно тежеше около килограм. Притежаваше ленивия поглед на някои от убийците, които Ларсън бе разпитвал, и счупения нос на човек, който обича да раздава юмруци, но нещо в него говореше, че кучето, което много лае, не хапе. Освен това Дино изглеждаше по-млад, отколкото Ларсън се бе надявал. Черната му коса беше зализана назад с обилно количество гел и лъщеше на светлината.
В една малка чиния пред него имаше сарми, в друга — кнедла, а в трета — шиш кебап. Мастиленочерната течност в купичката за топене явно беше причината за миризмата на канела.
Без да чака покана, Ларсън се настани срещу Салво. Сложи портфейла с документите си до чашата му с вино и го остави там достатъчно дълго, че да може Салво да ги прочете. След това го прибра обратно в джоба си, убеден, че докато прави това, Салво ще е разбрал с кого си има работа.
— Обичате ли сарми? — попита Салво, без дори да трепне. — Най-добрите сарми в града са тук.
— Ще мина и без тях — отговори Ларсън. — Дино. Дино остана невъзмутим.
— И двамата знаем, че си се обадил от ресторанта на Кунето, и двамата знаем на кого си се обадил и че някой друг ти е поръчал да го направиш, някой,
