— Исках да бъда далеч от Мосли. Освен това мисля, че грешите, сър. Тук е истинската работа.
— Знаем със сигурност, че Мосли ти е казал всичко, което има да се казва за Леополд Марковиц и за това, което впоследствие стана известно като Лаена — каза Ротем. — Знаете ли какво означава Лаена, заместник Гелдуиг? Откъде произлиза терминът?
Тя прочисти гърлото си.
— Това е латинската или гръцката дума за прикритие, доколкото си спомням.
Сега Ротем се застави да я погледне в очите.
— И вие издадохте това прикритие, нали? Пропусна да спомене скорошните екзекуции — щеше да поиска адвокат с оглед на тази информация.
— Изложихте няколко хиляди живота на смъртен риск. И всичко това за какво, госпожо Гелдуиг? За седемстотинте хиляди долара в недвижима собственост? За времето, прекарано в Париж? Знаем за тези неща, госпожо Гелдуиг, и ще открием още. Конфискувахме всичкото ви имущество, всичките ви авоари или поточно, госпожа Уонк го направи. В този момент нямате и пукната пара. Сигурна ли сте, че не искате да говорите?
— В полза на държавата — добави прокурорът.
— В ръцете си ни. И нямаш много време да се обясняваш.
Почукването на вратата бе последвано от един помощник, който подаде глава. Трябваше да е нещо важно.
Ротем се изправи и тръгна, преминавайки близо до Гелдуиг. Миришеше на нещо наситено сладко и землисто — парфюм, предназначен да възбуди мъжа. Ефектът продължи дори след като Ротем достигна помощника си, който се извини за прекъсването.
Помощникът, млад мъж в края на двайсетте, му подаде куп листове.
— Движението й из мрежата, сър. Какви файлове е отваряла. Подчертал съм тези, които ни интересуват.
Ротем прегледа списъка с адреси в компютърната мрежа, както и всички директории и файлове, в които Гелдуиг беше влизала през последната седмица. Помощникът добави:
— Можем да се върнем още по-назад, ако времето позволява.
Ротем разлисти страниците в търсене на подчертаните с жълто редове. На четвърта страница показалецът му се спря на тях, а очите му продължиха надолу.
— Какво, по дяволите, е това? Разходи за какво?
— Сърфирала е из архивите със сметки за електричество и вода на убежищата ни, за да провери за промяна в потреблението.
— Което би означавало, че в дадена къща има живот.
Ротем веднага се сети какво означава това, но се сдържа, защото трябваше да потвърди подозренията си, преди да вдигне тревога.
— А какви са тези сметки тук? — попита той.
— Те са за фермата с овошките, сър. Но се консултирах с Програмата за защита на свидетели и според тях в момента там не е настанен никой. — Младежът забеляза, че Ротем внезапно пребледня. — Или пък е?
Гърлото на Ротем пресъхна.
— Свържи ме с Ларсън по телефона. Сега. Веднага! Не му изпращай имейл, не му оставяй съобщение, намираш го по телефона. Трябва да говоря с него незабавно.
Той хвърли поглед към затворената врата на конферентната зала и си помисли, че по отношение на Гелдуиг един куршум в главата ще свърши далеч по- добра работа на данъкоплатците.
25.
Паоло подмина фермата и продължи по пътя. На пръв поглед му се струваше, че информацията, която му бяха дали, е погрешна. Ако се съдеше по вида на къщата — паянтова и забутана встрани от шосето в малка горичка от голи дръвчета. Едва ли бе от типа къщи, които правителството би използвало за убежище. Федералните предпочитаха далеч повече мотели и хотели, военни или обществени сгради, а не порутени селски къщи, изолирани на края на света. За да се защитава такова място бяха нужни поне двама, а може би дори четирима или шестима души, което отново му се стори отвъд финансовите възможности на федералните.
Също така не беше абсолютно сигурен, че следата, която следваше, беше вярна, но задачата му бе възложена от Филип, който бе получил информацията вероятно от надежден източник, и затова трябваше да се придържа към нея. Колко ли свидетели в Сейнт Луис можеха да бъдат защитавани по едно и също време? Той следваше картата и направи пълна обиколка на района, изминавайки почти осем километра, преди да се върне и да изкачи отново стръмното хълмче покрай същата оголена скала, която този път му заприлича на лице — наполовина човешко, наполовина дяволско.
Беше оставил Пени в мотела с вързани зад гърба й ръце, а също така бе пристегнал коленете, глезените и бедрата й по такъв начин, че краката й оставаха изпънати. Превръзката за уста също беше на мястото си.
Беше я оставил върху една кърпа в сухата вана, като бе пуснал водата в мивката и бе усилил звука на телевизора в съседната стая. Отви четирите винта, които държаха дръжката на вратата в банята, и я обърна по такъв начин, че сега се заключваше отвън. Дори и хлапето да се измъкнеше, което според него беше невъзможно, въпреки че никога не можеше да бъде сигурен с децата, щеше да остане в плен.
Намали скоростта и се зае да изучава заобикалящия го пейзаж, който в сумрака на вечерта изглеждаше сякаш поръсен с пепел. Той отби при една кална следа от гуми, спря пред някаква ръждясала метална порта, излезе от колата и я отвори. Въздухът миришеше различно, както леденостудената вода имаше вкус повече на разтопен сняг, отколкото на трапезна вода. Премина през портата, даде на заден и паркира до един жив плет от обрасли с бурени и увивни растения дървета и храсталаци. Оттук следите продължаваха през редици от чворести изсъхнали ябълкови дръвчета, които предизвикваха усещане за хлад във въздуха и предвещаваха наближаващата зима. Нагоре хълмът ставаше все по-каменист и тук-там се виждаха групички дръвчета, които се изкачваха нагоре по билото, а после се спускаха надолу, преминавайки изцяло отляво покрай ронещата се, неподдържана ограда. Накрая стигаха до почти равната земя, където се намираше изчезващата в тъмнината къща, чийто силует в този час едва можеше да се различи. Паоло начерта маршрут през овощната градина към къщата и го запамети, за да може после да се върне обратно при колата по една от двете пътеки.
Сред всички дръвчета той забеляза едно, което щеше да му послужи за наблюдателен пост. Дръвчетата бяха подрязвани и подкастряни през годините, с широки корони, но не твърде високи, за да могат да се достигат плодовете им. Той не можеше да определи дали са живи или мъртви — изглеждаха неподвижни като надгробни плочи и бяха загубили вида си на питомни.
Той се движеше внимателно по пътечките, които разделяха редиците от дръвчета, стоящи мирно като войници. Ту тръгваше, ту спираше, ослушваше се за най-тихия шум, внимаваше за всяка сянка или промяна на светлината. Веднъж достигнал дървото, той се покатери по клоните, откъдето виждаше сивите очертания на къщата. В далечината надолу по десния склон на хълма, сред една обрасла с трева необработена нива стърчеше голяма барака, доилня с метален покрив. Намекът за предстоящия изгрев на луната затопли хоризонта с жълтеникави отблясъци, които се опитваха да пробият сивата пелена от току-що вдигналата се мъгла, сякаш изтеглена от отстъпващата дневна светлина.
Паоло изчакваше момента — основен негов принцип на действие. Работеше сам, точно както Ромеро предпочитаха. Ако бе усвоил нещо до съвършенство, то това беше търпението. Можеше да стои неподвижен с часове, без да обръща внимание на схванатите си крайници или нуждата да се движи. Минаха десет минути, преди да забележи червената мигаща светлина. В друг сезон, при по-топло време, би я сбъркал с някоя светулка, но в средата на октомври, при този вечерен хлад, това съвършено отмерено мигане означаваше наличие на някаква електроника, най-вероятно радио или телефон. Бе прикрепена на височината на колана. Пазач.
Очакването го затопли, понижаването на температурата нямаше никакво значение за него. Информацията се бе оказала вярна: паянтовата селска къща, изглежда, наистина беше скривалище. Особено след като бе забелязал патрула. Но полицията и федералните бяха като термитите — зад всеки един можеше да има още много в гнездото. Да ги преодолее един по един, беше предизвикателството, за което Паоло живееше. Хитрост, ловкост, примамки и работа с бръснача — щяха да са му необходими всичките му умения.
Дори и не помисли да вика подкрепление. Ако се наложеше, щеше да чака часове или дни. Сега му се удаваше възможност и той смяташе да се възползва от нея.
Червеното мигане спря. Или пазачът бе сменил посоката, или телефонът се беше показал за кратко, докато той си е изваждал дъвка, почесвал се е или е навличал някоя дреха срещу студа. Дребна грешка, продължила само няколко секунди, но достатъчна да предупреди дебнещия Паоло. Божия благословия.
Няколко минути по-късно очите му се приспособиха към мястото, където, беше абсолютно сигурен, бе видял пазача, от който беше дошла червената светлинка — голяма черна маса, сляла се със ствола на дървото отстрани на къщата. След това, за негова огромна радост, още една такава маса се придвижи от лявата му страна надясно и после отново наляво. Отне му само няколко секунди да разбере, че светлинката се движи в кръг: пазачът бавно обикаляше къщата по посока на часовниковата стрелка. След осем минути той се появи отново, а първият все още не беше мръднал от поста си в страничния двор. Повторението на всичко това — комбинацията от един движещ се обект и един неподвижен — му подсказа, че има много по-малко пазачи, отколкото беше очаквал. Най-много двама и не повече от трима. След около осем минути се появи отново, продължавайки да обикаля къщата. Тези двамата бяха мързеливи. Типични правителствени агенти. Бяха установили схема, добре замислена, но зле изпълнявана. Това щеше да ги доведе до гибел.
Току-що излязъл на шосе 270 север, Ларсън прие обаждането от Ротем. Намираше се на около двайсет минути или повече от къщата, премина в най- лявото платно и натисна педала на газта, докато говореше по телефона.
Ротем каза:
— Има още нещо, което трябва да знаеш. От Програмата съобщават за петима мъртви свидетели. Всичките са били убити.
Лаена — причината за предателството или отвличането на Марковиц — изглеждаше толкова далеч от Пени и Хоуп, но само за Ларсън. За Ротем и по- голямата част от Министерството на правосъдието възвръщането на Лаена беше въпрос на национална сигурност.
Ларсън чу лекото пращене на статично електричество по линията.
— Защо само пет?
