който не заслужава да си губя времето с него.
— Ако не обичаш паста, правят и много добри препечени равиоли.
— Има поръчки, които си заслужава да бъдат поемани, но има и такива, които не струват, а тази спада към втората група. И хубаво би било за теб да стоиш колкото се може по-далече от нея. И твоите приятели също. Наеха те, защото могат да те пожертват, Дино. Чисто и просто затова. Би било добре да проявиш малко повече разум и да оставиш семейство Ромеро сами да се оправят.
На Дино му се искаше да си мисли, че е добър в тази игра, но при споменаването на Ромеро очите му трепнаха. Ларсън реши, че не е знаел чия поръчка изпълнява. Просто добри пари за едно обаждане.
— Обяснили са ти какво да кажеш — каза Ларсън. — И има голяма вероятност човек с ограничен интелект като твоя да е бил достатъчно тъп, че да си го запише. А това означава, че си изхвърлил една хартийка, нали, Дино? Хубаво е да помислиш за това. Дали ще я намерим в колата ти, в кошчето за боклук в ресторанта на Кунето или захвърлена някъде на улицата по пътя за насам? Не е още в джоба ти, нали? Защото това би било доста притеснително.
Честото му мигане и облизване подсказаха на Ларсън, че е засегнал чувствително място.
— Най-доброто, което можеш да направиш в момента, е да разпространиш новината, че федералните са засилили контрола върху поръчките, идващи отвън. Дори върху такива малки като едно обикновено телефонно обаждане. Доста здрав контрол. Направи си услуга, като вземеш парите за онова обаждане и заминеш на дълга почивка. На всеки, който е съдействал на тези хора, ще бъде предявено обвинение в съучастие при отвличане на дете. Федерални обвинения, федерален съд, федерален затвор. Отне ни по-малко от деветдесет минути да те намерим, Дино. Трябва доста повече да се постараеш следващия път.
Това беше една много проста стратегия. Ако Ларсън успееше да накара Ромеро да преговарят директно с Хоуп, той щеше да има шанс да намери детето. Но беше малко вероятно заплахите му да окажат някакъв ефект. Още много диновци чакаха на опашката.
Той понижи глас, наведе се над масата и открадна една сарма. Изяде я, докато говореше, което правеше думите му не много ясни.
— Който пръв ни предостави информация за Ромеро, получава пропуск „Излез от затвора“, както и печеливш билет от лотарията.
Ларсън не се шегуваше. Щатските лотарии се използваха от години като средство за отплащане на информаторите. Десет хиляди тук, пет хиляди там; билетът с дребната печалба се даваше за пред хората, за да няма въпроси относно произхода на тези пари.
— Харесват ли ти сармите? — повтори той.
Телефонът на Ларсън звънна. Той сдъвка и преглътна храната. Щом вдигна телефона, махна на младата сервитьорка, на която бе дал двайсетачката.
Съобщиха му, че два часа по-рано на телефона на Салво е получено обаждане от обществен телефон в Плано, Тексас. Очевидно още една задънена улица, но не беше нужно Салво да узнае това. Ларсън затвори и погледна Салво.
— А сега разбирам, че обаждането до теб — това, с което ти възлагат поръчката, е било направено от Плано, Тексас.
Дотук с истината. Нататък Ларсън започна да си измисля.
— Прибрахме твоят приятел преди около половин час.
Докато сервитьорката приближаваше, Ларсън премести стола си надясно до Салво, който беше задъвкал нещо. Прехвърли едната си ръка през рамото му, а след това се обърна назад и каза:
— Зеле!
Тя успя да снима два пъти, преди Дино Салво да се усети и да махне ръката на Ларсън. Той, от своя страна, стана и взе апарата още преди Салво да се е изправил. Двайсет добре похарчени долара.
— Колко ли време ще му трябва на LL да ме разпознае на тази снимка? — попита Ларсън. — А какво ще кажеш за Ромеро? Колко ли време ще им трябва да разберат, че си заедно с федералната инквизиция?
Челото на Салво се сбърчи от притеснение. Ларсън усети, че го е настъпил по мазола.
Сервитьорката се отмести, усетила неприятностите, които бе причинила. Няколко от седналите наблизо гости спряха да ядат и започнаха да зяпат.
— Как смяташ да постъпиш, Салво? Колко дълбоко искаш да нагазиш в това?
— LL няма нищо общо с това.
— Значи няма да имаш проблеми, когато му обясняваш за серията нови обвинения, повдигнати срещу него, и петте хиляди долара, внесени в брой, появили се в банковата ти сметка в деня, след като е била направена тази снимка.
— Какви пет бона? — Дино Салво не загряваше особено бързо.
Верността беше единствената валута за хора като него. Каквито и оправдания да предложеше за снимката, самото й съществуване щеше да посее семената на съмнението. Ларсън можеше и да не успее с този номер, но Дино не можеше да бъде сигурен в това.
Салво каза на келнерката да не вдига храната, докато следваше Ларсън извън ресторанта. За момент той си помисли, че човекът е достатъчно глупав да се сбие. Но се оказа, че е искал единствено да се отдалечат от ушите вътре. Сред влажния въздух и далечния грохот на трафика Салво понижи глас и предупреди Ларсън:
— Не се ебавай с мен.
— Аз вече се ебавам с теб, Дино. Стига си се правил на ударен. А си издрънкал нещо, изчезваш и аз преставам да се ебавам с теб. Обади се пак на онзи, който ти е платил, за да направиш онова обаждане, и ще съжаляваш за това между 12 и 20 години.
Ларсън посочи жълтата риза на мъжа:
— Имаш някакво леке тук. Май прилича на сос.
Обърна гръб на мъжа и се отдалечи, но по отражението в страничното огледало на паркирана наблизо кола видя, че Салво търка петното като обезумял.
24.
— Това не е официално разследване — започна Скот Ротем.
Погледна заместник-шериф Гила Гелдуиг, една необикновено привлекателна жена със смугли, мрачни черти на лицето и омагьосващи зелени очи. Тялото й, малко едро и тромаво по стандартите за фаталната жена, беше доста обемно в гърдите и фино в краката и й придаваше леко несъразмерен вид, който не би излязъл добре на снимка, но пък изглеждаше достатъчно добре, когато беше седнала, както в момента. Но лицето и очите й бяха това, което грабваше човек, и поради това Ротем полагаше всички усилия да не я гледа директно в тях и да не се поддава на неустоимия им чар. Важното бе този разговор, този разпит, да се окаже успешен. Заради Марковиц, Лаена и собствената му кариера. Петима защитени свидетели бяха убити през последните двайсет и четири часа. Кървавата баня явно вече бе започнала. Животът на хиляди други беше заложен на карта. Той я мразеше заради това, което представлява.
Навън вече се бе стъмнило. Движението по Пенсилвания Авеню едва пъплеше и от единствения прозорец на конферентната зала наподобяваше две реки от червени и бели светлинки.
Бяха седнали на овалната маса един срещу друг, а от лявата страна на Ротем седеше помощник главния прокурор на страната Тина Уонк, която имаше тен на манекенка и фигура, която допълваше избухливия й нрав.
— Трябва ли ми адвокат? — попита Гелдуиг.
— Във вашите права е да отправите такова искане. Вие ми кажете, трябва ли ви адвокат?
— Не и ако се сключи някакво предварително споразумение.
— Имали сте връзка с помощник-шериф Боб Мосли — каза Ротем.
— Съдете ме.
Тя владееше добре езика на тялото, но не можа да възпре аления оттенък, който пропълзя от яката на ризата под модерния й костюм към деликатното място зад ушите й.
— Мосли си призна всичко тази сутрин и имахме цял ден на разположение да разгледаме вашите действия, задачи и цялостната ви работа в Службите. Вие сте усърден работник. Доста сте обикаляли с Програмата за защита на свидетели. А сега сте тук. Повишават ви по служба необикновено бързо.
— Всички повишения са законни.
— Не се и съмнявам.
Тина, прокурорът, си водеше бележки, а химикалката й се движеше толкова яростно, че приличаше на стенограф.
— Каква е вашата позиция?
— Госпожо Гелдуиг, това може да е започнало като някаква игра за вас. Не съм сигурен. Може да е било заради парите, защото, бог ми е свидетел, всички ние искаме повече пари за тази работа. Може би причината се крие в потайността или в удоволствието от това да се чувстваш толкова значим за някого. А може би те, в този случай говоря специално за организацията на Ромеро, са се докопали до някаква информация, която биха могли да използват срещу вас. Да ви държат в ръцете си. Сексуалният ви живот, пороците ви, навиците ви да харчите, семейството ви. Споменавам тези неща само защото те са най-често използвани в случаи като този.
— Случаи като кой? — Тя затършува в чантата си и извади от там една фина носна кърпичка, с която забърса носа си повече от нерви, отколкото от нужда.
— Боб Мосли си спомня всичко, което ви е казал. Всичко, което сте го попитали.
За Ротем най-невъобразимото нещо в случая беше, че човек като Мосли би повярвал, че жена като нея изобщо би могла да си падне по него. Сега щеше да разполага с между двайсет и трийсет години да размишлява за това, а също и госпожа Гелдуиг, благодарение на показанията му.
— Това, което явно пропускате, заместник-шериф Гелдуиг, е, че Мосли ни каза всичко. Колкото по-дълго се правите на наивна, толкова по-малко време имате да минете от другата страна и да си помогнете.
Най-накрая и Уонк се включи в разговора.
— Били сте в Отдела за издирване на опасни престъпници малко повече от три месеца, госпожо Гелдуиг. Може би ще ни обясните каква беше причината за вашето решение да се преместите?
Когато тя не отговори, Ротем го направи вместо нея.
— Програмата би могла да се счита за по-престижната и по-интересната работа. И въпреки това вие сте се прехвърлили в Отдела.
