Тя изказа предположенията си:
— И ако постъпят така, ще ни я покажат. — Кимна, разбрала какво има предвид. — А ако не реагират така, както ти искаш, не ни ли превъзхождат числено? Мога да преброя петима от нас, единият от които е видео техник, а другият — шофьор.
— Има повече — увери я Ларсън. — Радиотехникът има пред себе си списък със седем позивни. Поддържа Ла Моя в радиовръзка с екипите му.
— Не разбирам.
— Това може да значи от седем до петнайсет или двайсет от техните хора някъде наоколо — предположи той. — Съществуват само две възможности. Или се промъкваме с малко хора съвсем тихичко, или нахлуваме с пълна сила и много шум. И ако тръгнеш с много хора, трябва да бъдат наистина много.
— А на теб това май не ти допада.
— Моят отряд е малък, но работи много бързо.
— Хемптън и Стъбълфийлд.
— Точно така.
— Значи чакаме тях? — В гласа й отново прозвуча тревога.
Фарове.
Ларсън се пресегна и положи ръка върху нейната. Бе необичайно топла, ризата й бе овлажняла от мокрия въздух.
Фаровете принадлежаха на кола, идваща откъм вътрешността на имението. Забави, когато наближи. Портата се отвори — може би автоматично, а може би не — и пропусна един седан, който зави и се озова на пътя. Беше мерцедес с четири врати и вдигната задница. След двайсетина метра спря при знака „Стоп“ отдясно, после продължи.
Когато вече бе невъзможно да ги чуят, той я дръпна и прошепна:
— Добре, да тръгваме.
Тя се отърси от ръката му.
— Къде отиваме?
— Обратно в микробуса.
— Искам да остана тук! — възрази тя. — Тук съм най-близо до нея. Няма да тръгна.
— Студено ти е.
— Ще останем тук, докато дойдат приятелите ти. Няма да се върна в този микробус.
Той съблече канадката си и я накара да я облече. Беше по-тежка откъм страната, където се намираше телефонът.
— Кога ще включим телефона?
— Скоро.
Внезапен лъч освети къщичката на пазача и входа, когато се включиха два прожектора отгоре.
За втори път забеляза пищното ковано желязо над портата. Но този път не беше на малък телевизионен монитор в задната част на спарен микробус, миришещ на съблекалня.
Дъхът му спря, когато осъзна значението на М и W, обградени в овал от извито ковано желязо.
Замърмори, мислейки на глас:
— Това не е W. Обърнато М е. „Меридън Манър“. Хоуп проследи линията на погледа му и също насочи вниманието си към логото.
— Е?
— М — каза той — и М. — Звучеше му глупаво. — „Меридън Манър“. — С пръстите на двете си ръце изобрази W и ги съедини.
— Е? И какво? — Не го беше видяла.
Вдигна ръце и направи нещо, което смътно напомняше знака за безкрайност. Или папийонка.
— Белегът върху предмишницата на оня касапин. Сега и тя го забеляза.
В паметта на Ларсън просветна искрящо острие на бръснач. Сякаш бяха прокарали нож по гръбнака му.
— Мисля, че сме на точното място.
47.
Филип Ромеро докара лъскавия мерцедес седан на южната рампа 1–5 и откри изоставената спирка за камиони край тъмния, лъкатушещ път, който водеше на запад към някакъв крайбрежен град, някога пристанище за дървесина. Задният паркинг на спирката за камиони бе настлан със светла, наподобяваща глина кал, и бе осеян с дълбоки дупки, които на светлината на луната му заприличаха на открити рани. Разкапани бензинови колонки, от които стърчаха само отрязани тръби, а стена от ръждясали ламарини се издигаше от размекнатата кал като надгробна плоча.
Филип обиколи и спря зад закован с дъски ресторант и минимаркет с лице към ръждясал пикап додж и товарен камион с регистрационни табели от Айова. В кожения джоб на вратата носеше полуавтоматичен пистолет берета с кръгъл пълнител, готов за стрелба. Имаше още едно оръжие, калибър 22, за стрелба по мишени, пъхнато ниско откъм гърба му в черен кожен кобур. Ловен нож поемаше от топлината му в десния чорап.
Спря до влекача и миг по-късно мъжка фигура пристъпи иззад разпадащия се додж. Паоло тръгна към него в светлината на фаровете. Отвори вратата и седна вътре. Лицето му изглеждаше синкаво в светлината на арматурното табло. Миришеше лошо. Лицето му изглеждаше така, сякаш се е опитал да улови с уста ябълка във фритюрник.
— Добре че се обади — каза Филип. — Не ни трябва краден камион в имота.
— В багажника ли я искаш?
— Не. Сложи я на задната седалка и я завържи с колана за деца. Ние сме почтени хора.
Паоло не помръдна.
— Тя е добре, нали?
— Да, добре си е.
— Не си й направил нищо, нали?
Паоло приближи към него спечения мехур на окото си.
— Няма да нараня това дете. Ясно ли ти е? Ако искаш това, трябва да си намериш някой друг.
— Добре, добре. Отпусни се сега. Ще те нахраним и измием, нали? Миришеш на бунище, а лицето ти е като маска за Хелоуин.
— Оставам с момичето.
— Ще правиш каквото ти кажа. — Филип усети, че ръката му пропълзява към кожения джоб. Докосна очертанията на пистолета. — Предстои ни дяволска нощ. Не ми създавай проблеми, Паоло. Справи се добре. Продължавай така. Ще накарам да прегледат лицето ти. Сигурно боли.
— Вземам хапчета.
— Доведи момичето. — Филип се пресегна към таблото и изключи вътрешното осветление на колата, за да не се включи, когато някоя от вратите се отвори. — И никакви имена, докато тя е в колата. Вдяна ли?
Паоло не отвърна. Слезе от колата и затръшна вратата, но миг по-късно отвори задната.
Филип се наведе напред. Усети оръжието на гърба си.
— Сложи я зад мен, за да можеш да я държиш под око.
Паоло затвори вратата, заобиколи и отвори отсрещната. Движеше се тежко под въздействието на силно изтощение.
Филип свали всички прозорци да проветри.
Вонеше.
48.
Хоуп и Ларсън клечаха в храстите на по-малко от двайсет метра от входната врата на „Меридън Манър“, когато фаровете приближиха.
— Стой абсолютно неподвижно.
Ларсън се надяваше, че са достатъчно прикрити в гъсталака, за да не бъдат забелязани. Бялата кожа лесно се открояваше в нощта, особено сред колаж от зелено и черно.
Тъй като очите им вече се бяха приспособили към тъмнината, на Ларсън му бяха необходими няколко секунди да установи, че задаващият се черен мерцедес е същият, който бяха видели да напуска имението преди по-малко от двайсет минути. Колата се приближи до портата с шофьорската страна към тях. Само за части от секундата, за едно мимолетно просветване, те зърнаха профила на малко момиче през задния прозорец. Хоуп се надигна и загуби равновесие, Ларсън я хвана и запуши устата й с ръка, за да приглуши неволно изтръгналите се ридания. Профилът бе на Пени.
Прозорецът на колата бе свален, докато шофьорът разменяше няколко приказки с охраната, и Ларсън запечата лицето зад волана в паметта си. Мъж. Към трийсетте. Вероятно нисък. Мургав тен. Римски нос. Високата черна порта зейна отворена. Задните светлини потънаха навътре.
Ларсън трябваше да мисли бързо. Пъхна мобилния си телефон в ръката й, докато сваляше канадката от раменете й и я облече. Закопча ципа и обви горната част на тялото си в тъмния плат. Почти едновременно извади стария й мобилен телефон от джоба и го включи. Преди номерът на Хоуп бе прехвърлян към невъзможния за проследяване сименс, с който я бе снабдил.
Сега промени положението и прехвърли този номер на собствения си телефон, сега на разположение на Хоуп.
Обясни й с напрегнат шепот, като с едно око следеше изчезващите светлини на колата.
— Не мога повече да чакам момчетата. Ако Ромеро се опита да ти се обади — а може да го направи, защото току-що ти включих телефона, — ще приемеш разговора на моя телефон. Аз ще взема твоя и сименса. — Взе телефона от скута й. — От моя телефон можеш да ми пращаш съобщения. — Бързо й показа как, макар че тя прекъсна демонстрацията. — Трябва да знам какво се случва тук. Върни се в микробуса и ми съобщавай всичко ново. Когато установя местоположението й, ще изпратя за Хемп и Стъби. — Стисна рамото й; не му беше ясно дали бе чула нещо от думите му. — Ще се справим — каза решително. — И двамата я видяхме в колата. Добре е. Ясно?
