— Всичко.
— Щом казваш.
Паоло измъкна бръснача иззад колана си и го постави върху бюрото. Погледът му не го изпускаше, като едновременно следеше пистолета в ръката на Филип.
— Покажи ми телефона.
Паоло вдигна телефона от масата. Беше от типа с капак, не беше включен и не светеше. Това не пасваше с информацията, която Филип току-що бе получил.
— Включи го.
— Но… — реагира Паоло. — Помисли! Ако са ме засекли, ще определят местоположението ми. Защо да рискуваме?
Филип се пресегна и събори телефона от ръцете му; той прелетя през стаята, а батерията му изхвърча, когато срещна пода.
— Кога и къде мина на тяхна страна?
— Какво…
Сега Филип насочи пистолета право към него.
— Кога… и къде?
— Да кажеш нещо за кой?
— Имал си нужда от лекар — каза Филип. — Разбирам. Паоло извърна пострадалата страна на лицето си към Филип.
— Изглежда ли ти да съм търсил лекар? Какво става тук?
— Колкото повече време ми губиш, толкова повече ме вбесяваш. — Посочи оръжието. — Никога не вбесявай…
— … човека, който държи оръжието. — Паоло познаваше характера на Филип по-добре от самия него. — Не съм имал контакт с тях. Чуваш ли ме? Не съм техен. — Говореше сериозно. — Не разбираш ли? Всичко, което искам… това, което искам повече от всичко, е да ти свърша работа. Тази жена… тя ми стори това. — Той отново докосна лицето си. — Сега е мой ред.
— Какво направи с мобилния й телефон?
— Не съм взимал мобилния й. Ако го бях направил, щеше да е мъртва и щях да ти го предоставя като доказателство.
Филип бе обучил човека добре — не даваше признаци, че се пречупва дори под заплахата от оръжие.
— Помогни ми да запълня някои празнини — предложи Паоло.
— Това е целта. Паоло разпери ръце.
— Ще го правиш ли, или не?
Филип свали оръжието. Паоло може да бе скрил мобилния й телефон в мерцедеса, за да не го намерят у него. Но му предложи второ обяснение, колкото и невероятно да звучеше.
— Ако не си къртица, значи е тя. Тя е тук. Възможно ли е да са те проследили?
— Няма начин.
— Възможно ли е момичето да е подало някакъв сигнал, да е казало дума на някого?
— Невъзможно.
— Защото, ако тя е тук, ще трябва да ми обясниш как ни е открила, нали разбираш? — Филип си говореше сам, докато се опитваше да го осмисли. — Предполагам, че някой от нашите хора може да ни е предал. — В отговор на озадаченото изражение на Паоло той продължи: — Снощи във Флорида нещата се объркаха жестоко. Стана мокро. Двама от нашите и професорът. Телефонът може да означава, че е тя и онзи шериф, както си мисля. Може дори да е преднамерено. Или просто небрежност. Ще излезем глупаци, ако не разберем, ако пропуснем шанса и се окаже така, както си мисля.
— Ако тя е проникнала в имота, тогава се пада на мен — каза Паоло. — Възложи ми това!
— Лицето ти? Окото?
— Могат да почакат.
— Събирай си нещата — каза Филип. — Побързай!
Паоло загреба принадлежностите си от бюрото и ги натика по джобовете си. Всичко, освен бръснача, който деликатно върна на мястото му зад токата на колана. Ръката на Филип леко се тресеше, докато прибираше двайсет и две калибровия пистолет във вдлъбнатината на гърба си. Да се случи точно тази вечер…
— Ако тя се окаже толкова глупава да се появи пред къщата, ще ти се обадя. Напълно сме обезпечили всичко за срещата. Един шериф и една свидетелка не би трябвало да се окажат особен проблем. Покрий бараката, просто в случай че шерифът има още малко късмет.
— Считай, че е свършено.
Филип се бореше със себе си дали да не отмени срещата, но ако го направеше, щеше да бъде проява на слабост. Разполагаше с десет души; Рикардо и още някъде между шест и десет души. Ако останеше време, щяха да претърсят терена още веднъж преди срещата. Можеше да отложи решението си за тогава. Ако междувременно заловяха и убиеха Хоуп Стивънс — единственият останал жив свидетел, който можеше да им докара реална присъда, щеше да направи важно съобщение, с което да открие търга. Това би му помогнало да прикрие факта, че списъкът, с който разполага, не е пълен: осемстотин свидетели и три хиляди близки. За него лично това щеше да е съществен успех.
— Каза ли нещо? — Паоло стоеше пред вратата на кабинета.
Не бе сигурен.
— Бараката — каза той, после се загледа в Паоло, който енергично се отдалечаваше.
Човек с мисия.
52.
Ларсън премина, преди светлините над бараката, задействани от сензора за движение, да угаснат, защото в противен случай сензорите отново щяха да задействат осветлението. Въпреки че зад прозорците бе тъмно, не се виждаше сирена или допълнителна светлинна сигнализация освен лампите вън.
Заобиколи отсамната страна на постройката покрай четири пластмасови кофи за боклук, няколко изхвърлени автомобилни гуми и плоскости талашит, използвани за мишени. Между кофите бяха напъхани няколко картона и стиропор от опаковка на микровълнова фурна.
Бараката приличаше на кутия за обувки с плосък покрив и къси стрехи от двете страни. Ларсън проследи с поглед черния кабел, прикачен към видео гнездо под близката стряха. Редом с кабела минаваше захранваща жица, която излизаше от същия стълб.
Ако нахлуеше вътре и се опиташе да я спаси, нямаше да е от полза за никого. Дори и да стигнеше до Пени — което бе съмнително, — никога нямаше да могат да напуснат територията на имението. Трябваше да се промъкне вътре безшумно и да се измъкне от терена заедно с петгодишното дете. Ако можеше, и с внука на Марковиц.
Къде се бавеха Стъби и Хемп?
Ларсън намери един здрав клон, който да използва като тояга, готвейки се да осъществи работния си план. Пропълзя от задната част на постройката и притисна ухо до стъклото. Долови само тихото мърморене на телевизора и нищо повече. Никакви тънички гласчета. Никакъв плач на деца.
Прожекторите отпред се изключиха. Ала поради непрекъснатото му движение, светлините отзад останаха включени. Запита се дали това не го издава.
Подпря тоягата на ствола на дървото, което се намираше най-близо до постройката, и бързо се покатери. Няколко здрави вечнозелени клона надвисваха над косия покрив. Ларсън се изкачи пет клона нагоре и пропълзя по най-дебелия от тях до мястото, където би могъл да прескочи от дървото на покрива. Сега угаснаха и светлините отзад, като го оставиха в пълен мрак върху клона над покрива.
Усети, че клонът започна да поддава под тежестта му. Увисна прекалено ниско и се озова твърде надалеч. Някъде отляво под него бе ръбът на покрива. Трябваше му само още една последна стъпка. Но ако скочеше в тъмното, можеше да се стигне до дълго падане.
Очите му бавно се приспособиха. Първо към геометричните форми. После към клона. Покривът и ръбът точно под него.
Ларсън плъзна лявото си стъпало напред и пристъпи. Намерил се на покрива, той премина като балерина по стряхата и легна по корем. Пресегна се под стряхата и заопипва, докато не откри къде е прикачен кабелът. Разви го от гнездото, но не го отдели напълно.
Вътре телевизорът или бе загубил картина, или сигналът се бе влошил неимоверно. Това беше важно. Ларсън познаваше охранителната работа. Оцеляваш с цевта, умираш до телевизора.
В тъмнината не различаваше нищо, освен подвижни форми; това затрудняваше движението му, докато преминаваше през стряхата на покрива. Клекна и се приготви за скок.
Отвътре се дочу мърморене и блъскане. Зачака.
Когато светлините отпред светнаха, Ларсън скочи върху килима от меки борови иглички.
Вътре мъжки глас високо се оплакваше на останалите:
— Какво пак стана с шибания кабел?
Ларсън стисна тоягата като бухалка и пристъпи към площадката.
53.
Доставки „Делмонико“
Хоуп прочете името върху задната врата на товарния камион, търпението й се изчерпваше. Натисна малките клавиши на мобилния телефон и изписа:
Доставчик? @ портата
И изпрати съобщението на Ларсън.
