Изчака лекото й кимване и като се сниши, бързо се отправи напред през гъстите храсталаци.
Нямаше значение дали игрището за голф на „Меридън Манър“ имаше девет или осемнайсет дупки, териториите, които обхващаше, бяха толкова обширни, че не можеха да се патрулират ефективно. По тази причина Ларсън тихичко успя да се промъкне през гората на стотина метра навътре покрай мястото, където бе забелязал оградата рязко да завива. Прекоси пътя и се сниши. Влезе в гората и сви под ъгъл към оградата. Стигна до заключена с верига порта — ковано желязо с шипове, — която се използваше за извозване на боклука от моравата и градината в гората. Портата му предостави добра възможност да проникне в имението, но бе обсебен от описанието на Ла Моя за „документирането на момента“ и се страхуваше, че портата може да се наблюдава от видеокамера.
Вероятно оградата бе издигната да държи отвън както елените, така и натрапниците. Продължи по стената, докато не забеляза надвиснал клон. Покатери се по дървото, несигурно пропълзя по клона и се приземи от другата страна.
Ла Моя го бе заразил с параноята си. Представяше си камери за нощно виждане и инфрачервени капани, разположени на нивото на кръста, за да пропускат кучета и еноти, но да засичат натрапниците. Представи си беззвучни аларми и легиони от охранители, обхождащи територията, макар всъщност да не забелязваше никакви подобни кутии или кабели по дърветата или каквото и да било доказателство за електронно оборудване или охрана. Вероятно всичко бе плод на въображението му. След като Ромеро бяха организирали среща на тежките играчи, щяха да съсредоточат човешката сила около мястото, където щеше да се състои тя.
Започна да пълзи. Вярваше, че откритата от всички страни затревена площ е най-трудна за електронно наблюдение. Полетата трябваше да се поливат дори и в дъждовния Сиатъл и пръскачките вероятно щяха да задействат алармата толкова бързо, колкото и човек. Умните хора, които разполагаха с пари, поставяха охранителни сензори — ако имаше такива, — по пътеките за картовете на играчите или на пресечките между дупките. Продължи да пълзи.
Сто метра по-нататък стигна до място, маркирано като единайсети тур. Игрището бе изсечено в гората. Стена от високи стари дървета отделяше едната площадка от другата.
След няколко минути изкачи нисък насип и хвърли поглед към постройката на клуба.
Наблизо се очерта внушителна сграда в стил „Тюдор“. Построена преди стотина години, извисяваща се сред пръстен стройни ели, това явно беше истинският „Меридън Манър“ — вероятно пренесен от Англия греда по греда, тухла по тухла. Представи си го като семейната къща на някой дърводобивен магнат или търговски барон. От него тръгваха още постройки, някои от които самостоятелни къщи, а други като продължение на основната сграда, макар и не толкова отдавна строени. Отблизо приличаше повече на частен университетски комплекс. Постройки като тази биваха употребявани за подобни цели след смяната на собственика. Ромеро си бяха купили анклав.
От лявата му страна един път вървеше по поляната и като че ли обслужваше отделните къщи. Друг се спускаше и отклоняваше от голямата къща към гъстите тъмни гори. Можеше да си представи хамбари, ремонтни работилници, гаражи и постройки за съхранение на инструменти.
След по-малко от пет минути отляво, откъм гората, се показаха фарове. Оказа се същият мерцедес, който бе видял при портата. Появи се в полезрението му и паркира под навеса на голямата къща. От такова разстояние Ларсън не можеше да различи добре детайлите, но видя да слизат двама мъже.
Не и Пени.
Ларсън хвърли бърз поглед наляво към хълма. Бяха оставили Пени някъде — или я бяха изхвърлили.
Впусна се в бяг. Налагаше се да импровизира.
49.
Един от хората на Филип забърза към него. Отначало Филип реши, че възнамерява да заобиколи мерцедеса и да отвори услужливо задната врата, но изражението му говореше друго.
— Какво има?
— Телефонът й е включен. Маркираният, на онази жена, Стивънс. Мобилният й телефон се включи в мрежата на „Пак Уайърлес“ преди няколко минути.
Лицето на Филип доби напрегнат вид. Беше прекалено хубаво, за да е истина. Моментът не можеше да е съвпадение.
— Сега? След колко бяха, три дни? — Помисли за секунда. — Знаят за срещата. Използват това, за да се опитат да ни отвлекат вниманието. Не искат тази среща да се състои. — Замисли се какво още може да означава това. — Открихме ли къде е?
Охранителят понижи глас и заговори бързо.
— Телефонът предава от тук, от имението. Филип прие това като удар в гърдите. Погледът му се стрелна встрани, докато търсеше някакъв отговор в мрака, и процеди:
— Не е възможно. Невъзможно. Тук?
— Тук — потвърди човекът, който се чувстваше задължен да каже нещо.
Погледът на Филип падна върху измъченото лице на Паоло. Възраженията му срещу отношението към момичето изкънтяха високо в съзнанието му.
— Ох, мамка му — промърмори той под носа си.
Внимателно бе инструктирал охраната да отведе Паоло в кабинета и заедно с още един човек да пазят отпред, след като влезе вътре.
Филип сподави надигащата се паника. Едноокото куче го бе предало, бе носило мобилния й телефон със себе си, за да доведе шерифите до вратата му. Овладя се, придоби твърдо, самоуверено изражение, защото не искаше да издава нищо от подозренията си. Бързо се огледа още веднъж в мрака и решително се отправи вътре.
50.
Докато пълзеше към края на гората край пътя, който слизаше откъм голямата къща, Ларсън стана свидетел на импровизираната среща между шофьора на мерцедеса и един тип с вид на културист. Запита се дали има нещо общо с него. Краткият проблясък на ужас в погледа на шофьора му достави удоволствие.
Минута по-късно шофьорът говори по мобилния си телефон и след няколко секунди двама други мъже хукнаха надолу по хълма.
С риск да го забележат, Ларсън се изправи и се втурна през гората успоредно с двамата, вече уверен, че им е било наредено да засилят охраната на Пени. Капан за Хоуп и тези, които е довела със себе си.
Обувките му подгизнаха от влажната земя. Зърна отражение на две черни кожени якета, които се носеха по пътя, грациозно лъкатушещ по стръмния склон на хълма.
В долната част на стръмнината павираният път пресичаше буен поток, преди отново да се издигне. Ларсън бързо спря, когато стигна игрище с трудни препятствия — дървени стени със закачени по тях въжета; вързани една за друга автомобилни гуми, закачени над яма с пясък; редица ниски каменни стени; стрелбище с издигнати мишени. Приличаше на нещо като тренировъчен военен лагер.
Промъкна се през игрището, използвайки го за прикритие, без да изпуска двамата охранители от поглед. Когато приближиха двойната барака, се включиха прожектори, задействани от електронен сензор за движение.
Двамата пазачи стигнаха до врата от сурово дърво и почукаха.
Ларсън се приближи; сега внимаваше за всяка стъпка.
Отвори вратата някакъв тип с тениска и черни джинси. Ларсън долови трептенето на телевизионен екран.
Това му подсказа, че прозорците са затъмнени отвътре, също като във фермата. Бе достатъчно да разбере, че вероятно е открил Пени.
Чувствата на триумф и страх се смесваха в него като коктейл. Усети как се стече първата струйка пот. Устата му бе пресъхнала.
Погледна към сименса, като се питаше дали Хемп и Стъби вече са тръгнали.
Ларсън трябваше да хвърли поглед в бараката. Но се боеше да не попадне в капан. Самият той трябваше да заложи такъв.
51.
— Говори — каза Филип, като прекрачи прага на кабинета. Двамата незабележими мъже отзад пазеха гърба му. В стаята се носеше мирис на смазана кожа и книговезко лепило. Три хиляди тома редки книги обрамчваха стените от пода до тавана, поставени във вносни библиотечни шкафове, снабдени с врати от непрозрачно стъкло и месингов обков. Един-единствен килим „Хериц“ покриваше паркета на пода. Античен глобус и флотското бюро на някой английски боцман бяха поставени с лице към два износени кожени фотьойла от времето на Войната за независимост. Паоло седеше в единия и изглеждаше съвсем чужд на мястото — помияр сред чистокръвните животни. Лекият полилей, четири кълба от матово стъкло, беше приспособен да работи на електричество, а не газ, към края на двайсети век. Барон земевладелец с помръкнало изражение се открояваше върху масления портрет с рамка от ковано желязо, окачен над камината.
— Каза, че ще ми доведеш лекар — отвърна Паоло. С деликатен жест докосна кожата до окото си, после дръпна ръка.
Филип плъзна ръка под сакото си и измъкна двайсет и два милиметровия пистолет иззад гърба си. Не беше кой знае какво оръжие, но разполагаше с пет изстрела и бе точен. Остана извън обсега на Паоло, защото познаваше бързите му реакции. Не го провокира, не насочи оръжието право към него, но наличието му говореше красноречиво.
— Изпразни джобовете си.
— Веднага.
Смутен, но без намерение да възразява, Паоло направи каквото му бе наредено. Постави няколко кредитни карти, няколко банкноти и дребни пари на ръба на бюрото. Огризка от молив. Малък джобен часовник със силно издраскан циферблат. Мобилния си телефон.
— Каквото има зад колана.
— Каза джобовете.
